— Аякс, събра ти се твърде много, за да си губиш времето с това. Трябва да сме готови за полет другата седмица, ако искаме да спазим графика.
— Езон от Спарта — заговорих с официалния тон, с който един командир се обръща към друг, — не се опитвай да ме учиш какво изисква дългът ми. Ако Рамоночон е виновен, в такъв случай цялата работа; свършена от него по нашия проект, трябва да бъде прегледана от други динамици и ако е необходимо, да се нанесат корекции, за да не пострада корабът. Ако не е, налага се да бъде освободен незабавно, за да довърши започнатото.
— Аякс от Атина, нима не вярваш, че ще изпълня дълга си, що се отнася до това разследване? — попита той, отвръщайки на предизвикателството.
— Вярвам ти, Езоне — отвърнах, посмекчил тона. — Но ти не познаваш Рамоночон толкова добре, колкото аз, нито имаш нужните научни познания, за да можеш да оцениш това, което ще открием там.
Той ме погледна за миг, сетне ме стисна за лакътя.
— Ще ти бъда благодарен за помощта при това разследване — рече. — Но помни, въпросът е от военен, а не от научен характер.
— Съгласен — кимнах и на свой ред го стиснах за лакътя.
И така ние четиримата — моя милост, Езон, Анаксамандър и Жълт заек — се спуснахме по склона на хълма, в чието подножие имаше кръг от къщички с медни покриви, обитавани от старши научните изследователи, отместихме; завесата в преддверието на Рамоночон и се озовахме в пещерата, в която живееше моят приятел и подчинен.
Не бях идвал в дома на Рамоночон отпреди нашата ваканция и останах изненадан от промените, които бе направил след завръщането си. Вместо скъпи гоблени, изрисувани със сцени от „Махабхарата“, стените бяха покрити с обикновени ленени нощни завеси. На мястото на дебелия позлатен килим, бродиран с изкусно преплетени нишки в черно, червено и синьо, намекващи за скрита, сложна и неразгадаема рисунка, подът бе застлан с кафява рогозка от небоядисана папирусна тръстика. Дори меките възглавници с гъша перушина липсваха и вместо тях имаше нагънати завивки.
Но най-изненадващо бе изчезването на четирите дузини статуи на главните индуистки богове, с които Рамоночон бе населил пещерата си.
Покрай предната стена, там, където преди беше олтарът на Шива, сега имаше три големи дъбови скрина. На задната стена, заета доскоро от статуята на Вишну и всички негови аватари, бе поставено малко писалище.
Езон и Анаксамандър отвориха скриновете и започнаха да тършуват систематично вътре. Извадиха дрехи, свитъци, мастилници, пера за писане, четки и други принадлежности, каквито ползва всеки учен. Междувременно капитан Жълт заек дърпаше завесите и търсеше тайници.
Наблюдавах ги известно време, опитвайки се да разбера какво се бе случило в тази стая. Това не беше домът на Рамоночон, когото познавах. Този човек беше тънък ценител на красотата и искрен почитател на изкуството на своята страна. Той събираше с благоговение и организираше изложби със статуи на индуистки божества. Защо се бе отървал от тях? И как го беше направил, без никой да забележи?
— Началник на охраната? — повиках Анаксамандър, който тъкмо ровеше из купчина жълти туники.
— Да, командире?
— Вашите хора наблюдаваха ли Рамоночон, след като се върнахме от почивка?
Лицето му се изкриви в зла усмивка, сякаш винаги беше знаел, че Рамоночон е предател и само е чакал и останалите да го разберат.
— От време на време.
— Случвало ли се е да хвърля нещо зад борда на кораба?
Анаксамандър извади плътен свитък от привързания за колана му калъф. Разви го и плъзна поглед до долу, преди да отговори:
— Възможно е, командире. Тук се докладва, че главен динамик Рамоночон е прекарал няколко вечери на десния борд по времето, когато вие лежахте в болницата. Но моите хора не са посмели да го приближат, нито са го държали под постоянно наблюдение.
— Благодаря. — Не можех да си представя, че Рамоночон би извършил нечувано светотатство като това да изхвърли собствените си богове от кораба, но това беше единственото обяснение, за което се сещах.
Анаксамандър се върна при дрехите. Тъй като нямаше какво друго да правя, отворих едно чекмедже със свитъци и започнах да ги преглеждам, като отделях научните документи от личните.
— Намерих го — извика Жълт заек и ние се обърнахме. Зад една от завесите тя беше извадила малка дървена кутия със сребърни и златни игли, щръкнали отстрани. Приличаше на миниатюрен вариант на чи-копието, което бяха използвали срещу мен, но кой би могъл да каже какво е, когато ставаше дума за поднебесни машинарии?