Не разбрах почти нищо от това, което ми каза, но виждах, че то е много важно за него. Едно обаче не ми даваше покой.
— Щом си почувствал, че не можеш повече да работиш над „Слънчев крадец“, защо се върна на кораба?
— Моите младши динамици можеха да продължат работата и без мен. Надявах се да те убедя да прекратим проекта. Това беше единственият начин да поправя стореното от мен зло, единственият начин да ви спра, преди да сте убили още невинни хора. Но ти се върна с новината за покушенията, със спартански телохранител, донесе и дух на подозрителност. Как да разговарям с теб за преустановяване на работата, без да бъда обвинен, че съм шпионин на Поднебесното царство?
— И тогава реши да смениш тактиката. Опита се да забавиш работата, като ме убедиш, че Михрадариевата конструкция на мрежата е погрешна.
В очите му блеснаха пламъчета.
— Тя наистина е погрешна. Ако използвате мрежата, ще разрушите този кораб.
— Това няма ли да съвпадне с плановете ти?
— Не — отвърна той. — Не само на убийствата трябва да се сложи край, но и на решението за тях. Не разбираш ли, ако премълча грешката на Михрадарий, ще бъда отговорен за твоята смърт и за гибелта на всички останали на кораба.
Вярвах на всичко освен на твърдението, че нещо не е наред с мрежата. Давах си сметка, че не е изключено Рамоночон преднамерено да ми внушава недоверие към Михрадарий, защото без персиеца нямаше начин да завършим проекта.
— Ще направя каквото ми е по силите, за да те освободя — обещах. — Но трябва да продължа работата над „Слънчев крадец“, това е моят дълг, моята дхарма.
— Разбирам — отвърна той. — Въпреки това се надявам да те накарам да промениш възгледите си.
Обърнах се към Жълт заек.
— Да вървим — рекох й на гръцки. Тя кимна и ме последва зад стоманената врата. Изкатерихме се бавно в тунела, излязохме на открито и се насочихме към хълма с моя кабинет. Очаквах да ме попита за какво сме разговаряли с Рамоночон, но тя мълчеше.
Седнах на бюрото и зареях поглед из стаята, докато си припомнях разговора с Рамоночон. Жълт заек зае обичайното си място при вратата, неподвижна като статуя.
След няколко минути размисъл стигнах до извода, че не бива да позволявам да пращат Рамоночоон на съд на Земята, докато ние летим към Слънцето. Това беше единственият начин да спечеля нужното време, за да докажа, че е невинен, и същевременно да изпълня успешно проекта.
— Капитане — повиках Жълт заек, — бъди така добър да пратиш вестител до Езон и Анаксамандър. Искам да дойдат тук, за да разговаряме.
— Да, командире — отвърна тя, отвори вратата и махна на един от робите в библиотеката.
Езон се появи малко след това. Помолих го да почака до идването на началника на охраната. Анаксамандър се забави няколко минути и обясни, че е правил преглед на частите.
— Стигнах до важно решение относно Рамоночон — подех, втренчил поглед в Езон. — Зная, че той не е шпионин, но не мога да го докажа.
Никой от тях не заговори и аз продължих:
— Отказвам да го пратя на съд на Земята.
— Отказвате? — повтори Анаксамандър. — Командир Аякс, това е въпрос от компетентността на военните. Не можете да противоречите на заповед…
Обърнах се към Езон.
— Но ти можеш.
— Така е — съгласи се Езон. — Ако имам основателна причина.
— Не мога да ти я кажа — признах. — Но се заклевам в Атина, че ако не изпълниш молбата ми, ще подам оставка и „Слънчев крадец“ никога няма да бъде завършен.
Арес надзърна иззад очите на моя съкомандир и гласът му затрептя от справедлив гняв.
— Аякс! Как можеш да го кажеш, след като… — той млъкна, досетил се, че не бива да издава пред Анаксамандър какво са ни казали архонтите. — Аякс от Атина, ти си се клел във вярност.
— Положих две клетви. Едната към родината, втората към моя другар.
Езон ме изгледа намръщено, но постепенно Атина надви в съзнанието му над Арес.
— Не мога да пусна Рамоночон от затвора без доказателства за неговата невиновност.
— Съгласен съм. Важното е да го оставиш на кораба.
— Така да бъде.
— Началнико на охраната — обърнах се към Анаксамандър. — Нека хората ти продължат с издирването. Шпионинът все още е на кораба. Искам да го откриете бързо. Потегляме към слънцето след броени дни.
— Но… аз мислех…