— Това е всичко, началнико на охраната.
— Да… командире…
η
През следващите няколко дена сънят се оказа непостижим лукс, тъй като двамата с Езон трябваше да подготвим кораба и екипажа за полет. За да остане буден, той се уповаваше на спартанската дисциплина, а аз се нуждаех поне два пъти дневно от инжекции с Холерично настроение, чийто страничен ефект беше постоянната раздразнителност.
Една нова и непозната страна на характера ми стана достояние на моите колеги и те едва ли я харесаха. Вместо обсъждане те получаваха преки заповеди, вместо въпроси — строги изисквания, а вместо обяснения — мълчание.
Първото, което направих, бе да извикам Михрадарий и Клеон в кабинета и да им съобщя новата дата за отпътуване.
— Защо архонтите постъпват така? — попита Михрадарий.
— Не е твоя грижа — озъбих се аз. — Всичко, което се иска от теб, е да се погрижиш подчинените ти да изпълняват задълженията си.
— Но, Аякс…
— Никакви възражения — прекъснах го аз. — Върви и действай.
Той повдигна краищата на тогата си и ми показа синята преподавателска лента. Знаех, че съм оскърбил почетен випускник на Академията, но инжекцията караше кръвта ми да кипи и ме освобождаваше от подобни предразсъдъци. Атина се опита да привлече вниманието ми, но я заглушиха войнствените призиви на брат й.
Обърнах се към Клеон, оставяйки Михрадарий да се гневи.
— Искам да приключиш с изчисленията на курса — наредих. — Направи последни корекции и ми го покажи.
Клеон се втурна да изпълнява задачата. Михрадарий го последва бавно и ме изгледа продължително, преди да напусне помещението.
За миг бях преизпълнен с чувството за вина.
— Холерично настроение — подхвърлих лаконично. Той кимна и затвори тихо вратата след себе си.
След като си тръгнаха, пратих куриер до Анаксамандър и му напомних, че очаквам доклад за издирването на истинския шпионин. Не мина много време преди да узная, че не се е занимавал с нищо подобно.
От този момент нататък спомените ми са замъглени. Документи се появяваха и изчезваха на бюрото ми, идваха посетители, настояващи за едно или друго. Писмените ми заповеди бяха кратки, отговорите — резки. Това, което зная, е, че през онези дни са се случвали много важни неща. Тъкмо за това ще помоля за снизхождение — позволете да се обърна с молба към Темида и Мнемозина да извлекат спомените ми от мъглата на сънливост и гняв.
Две важни събития се отразяват в огледалото на моето съзнание.
Роксана, една от подчинените на Рамоночон, балансов специалист, скромна персийка на средна възраст, чието задължение бе да проверява резултатите от реконструкцията с цел да бъде обезпечена стабилност на кораба, ме посети през третия ден от приготовленията.
— Командире — рече тя и пристъпи колебливо. — Съществува леко несъответствие в баланса на кораба. Исках да попитам Рамоночон за това, но… — тя млъкна, забелязала, че се мръщя. На винаги ведрото й лице се изписа неочаквана решителност. — Командире, работя под негово ръководство от седем години. Не мога да повярвам, че е шпионин.
— Не е такъв — заявих, щастлив, че и други споделят моята увереност.
— Господарю, можете ли да го извадите от тъмницата?
— Ако можех, смяташ ли, че щеше да е още там?
Тя се дръпна назад и едва не се блъсна в Жълт заек.
— Да, разбира се. Съжалявам, командире.
— Научното командване не обхваща въпросите за корабната безопасност — обясних, сдържайки изкуствено породения си гняв. — А сега, кажи ми за този проблем с баланса, времето ми е ограничено.
— Ами точно това е, господарю. Проблемът е, че корабът лети твърде добре.
„Твърде добре“? — Арес завладя ума ми. Как можеше да идва тук и да ме занимава с неща, които вървяха „твърде добре“, когато главата ми се цепеше от нерешени проблеми? Но успокояващата ръка на Атина ме спря, преди да се развикам. Права беше, естествено. Динамиците и без това бяха объркани от залавянето на Рамоночон, последното, което им трябваше, беше отвратителното ми настроение.
— Благодаря за информацията — смотолевих. — Веднага щом се отправим на път, ще отделя няколко души, за да установят причината. Но през следващите дни можеш да идваш при мен само с лоши новини.
— Да, командире — отвърна тя. — Простете, че ви обезпокоих.
Другият спомен е по-смътен. Михрадарий и Клеон дойдоха да обядват с мен в кабинета, щяхме да обсъдим накратко разни неща, преди да поспя три часа. Сънят беше задължително условие да не се побъркам от инжекциите.