За миг не бях в състояние дори да помръдна, умът ми, шлифован от дългите години академично обучение, имаше нужда да разбере какво се случва, преди да разпореди някакво действие. А да напусна безпомощния търговски кораб заради безопасността на фрегатата, би означавало да оставя този въпрос нерешен. Но не можех да се възпротивя на заповедите на архонтите, нито да устоя на спартанската увереност в гласа на капитан Жълт заек, ето защо си събрах набързо багажа и я последвах на борда на „Лисандер“. През цялото време умът ми търсеше някакво разумно обяснение за тази иначе безумна атака.
Меките ми кожени сандали шляпаха отчетливо по стоманената палуба на бойния кораб, а бронзовите гамаши на моя телохранител не издаваха никакъв звук, сякаш шумът от дрънченето на метал в метал щеше да е светотатство, което дори тя не можеше да си позволи.
Моряците с кожени ризници преустановяваха заниманията си, спираха да зареждат оръдията и да мият палубата, за да й отдадат чест, докато вървяхме към носа на фрегатата. Но дори когато вдигаха ръка за поздрав, изглеждаха малко сконфузени и неуверени, сякаш не знаеха къде точно в йерархията да поставят капитан Жълт заек.
Подминахме един отворен люк, зад който видях стълба към каютите на екипажа. По-нататък мярнах отворената врата на баня и изведнъж усетих, че кожата ми смъди от засъхнала пот.
— Бих искал да се преоблека — рекох.
Капитан Жълт заек поклати глава.
— Долу е прекалено тясно. Възможно е там да се спотайва убиец.
— На спартанска бойна фрегата? Това е изключено.
— Също толкова, колкото и поднебесно хвърчило да стигне сърцето на Симахията.
— Но…
Тя посече въздуха между нас с дясната си ръка, слагайки край на спора.
— Безопасността е по-важна от вашето удобство. Ще се изкъпете, когато пристигнем в Атина.
Продължихме към носа и спряхме само на няколко крачки от фигурата на Хера. Моята телохранителка подаде глава под стоманения навес и огледа с бдителен взор морето и хоризонта. Проследих погледа й, питайки се какво ли може да търси там, но изведнъж в мен се пробуди военното обучение, на което ме бе подлагал баща ми, и аз видях това, което беше видяла и тя.
Наоколо имаше половин дузина кораби, четири от тях търговски съдове, следващи редовен маршрут между средиземноморските брегове, един пътнически параход, натоварен с цивилни, и още един военноморски кораб. Този последният беше дълъг едва двайсетина стъпки и само с едно оръдие, но всичко това бе за сметка на повишената бързина и маневреност. В небето над нас съзрях десетина точки, най-вероятно небесни кораби и лунни шейни, литнали високо над редките облаци. Но може и да не бяха. Ами ако на борда на някой от тях се спотайваше убиец? Ако някоя от тези реещи се точици беше друго поднебесно хвърчило? Ако след първата невъзможна атака последваше още една?
— Права сте, капитане — въздъхнах. — Моите извинения. Твърде дълго водих безметежен живот. Осланям се на вашата преценка.
Тя кимна едва забележимо и насочи вниманието си към въоръжението на нашия кораб, като плъзна поглед по вакуумните оръдия, монтирани на подобни на барабан въртящи се платформи, разположени на всеки пет стъпки покрай двата борда. Приличаха ми на два реда фалоси по време на Дионисов фестивал. Една по една цевите на тези оръдия описваха плавни кръгове във въздуха, докато артилеристите гресираха и изпробваха насочващите механизми. Моят телохранител кимна отново, сетне насочи неразгадаемия си поглед към мен.
Започнах да си мисля, че това назначение е нещо като наказание за мен. Тази мисъл ми донесе някакво перверзно облекчение, сякаш сама по себе си намаляваше възможността да се намирам в опасност. Но два факта отхвърляха една толкова успокояваща хипотеза. Първо: когато спартанските офицери допуснеха грешка, или получаваха опрощение, или ги екзекутираха — в зависимост от тежестта на простъпката.
И второ, по-тревожно: бойното хвърчило беше нападнало кораб, който пренасяше само екипаж от търговски моряци, вълна и червена боя. Единственото нещо на борда, което имаше стойност за Делоската симахия, несъмнено бе моята скромна особа на изтъкнат учен. От друга страна, едва ли можеше да се каже, че съм най-важната цел на Симахията. Освен ако Поднебесното царство не беше узнало за „Слънчев крадец“.
Мислите ми бяха прекъснати от вика на мичмана:
— Приготви се за отплаване!