Выбрать главу

— Кажи на Анаксамандър, че са пратили японски командос да убие Езон.

С Рамоночон я последвахме.

— Нека Марс и Ромул са с вас — провикна се подире ни Еврип.

Проследихме убиеца през веещите се завеси на болницата до озарената от слънчеви лъчи корабна повърхност. Сребристото сияние на „Сълзата на Чандра“ отново бе засенчено от по-могъщия блясък на дневното светило. Хелиос беше точно над нас и заслепяваше невъоръжените ми с тъмни очила очи. Вдигнах ръка да се прикрия от парещите му лъчи. Едва сега различих силуета на Жълт заек, която преследваше облечения в сиво кимоно нападател. Той не носеше нито очила, нито маска, но това изглежда с нищо не забавяше движенията му — нито пък горещината или отровният газ. Ние с Рамоночон едва ли можехме да се мерим по скорост с тези две газели. На всяка наша стъпка те пробягваха по две, дори три. Тъкмо се готвех да извикам на Рамоночон да се откаже, когато над главите ни отекна залп тетраедри и нечий глас отзад извика:

— Спрете!

— Продължавай! — извиках и сграбчих Рамоночон за ръката. Свихме към десния борд и се приведохме, докато прекосявахме игрищата, но не смеехме да погледнем назад към войниците, които стреляха по нас. Рамоночон дишаше мъчително и на пресекулки. Беше твърде стар за подобно усилие. Аз също. След един безкрайно дълъг и мъчителен период, през който търчахме под безмилостните лъчи на слънцето, най-сетне са добрахме до хълма и го заобиколихме от другата страна, в сянката, която хвърляше склонът.

Тук спряхме, опитвайки се да си поемем въздух. Горещината бе твърде непосилна за Рамоночон и той се строполи на земята. Знаех, че след броени минути войниците щяха да ни заобиколят.

Погледнах към кърмата и забелязах, че Жълт заек и убиецът са стигнали лабораториите. Японецът хлътна в един тунел и Жълт заек го последва. Хрумна ми една идея.

— Насам — изхриптях и дръпнах Рамоночон след мен. Спуснахме се в опустелия коридор на затвора и се притаихме в една килия.

Чакахме смълчани в продължение на няколко часа, заслушани в шума от търсещите ни из околностите войници. Звуците постепенно утихнаха и ние отново се, подадохме навън. На половината път към кърмата открихме Жълт заек, притаена до една стена.

— Какво стана с японеца? — попитах.

— Измъкна ми се в лабораторията — отвърна тя и в думите й долових самообвинение. Не би приела никакви извинения за постъпката си, дори и липсата на защита от слънцето или алхимичният газ, който вероятно я беше забавил. — Какви са заповедите, командире?

— Връщаме се в скривалището. Анаксамандър вече е предупреден, че животът на Езон е в опасност. Той ще го пази, ако иска да съхрани лоялността на войниците.

Връщането ни обаче не беше лишено от премеждия. Навсякъде имаше подсилени патрули, които издирваха нас или убиеца, та сега трябваше да се крием не само от робите.

— Починете си — нареди ни Жълт заек, когато най-сетне се добрахме до сандъка. — И двамата изглеждате изтощени.

Предложение, което аз приех с благодарност. Пих малко вода, хапнах коричка хляб и се излегнах върху една рогозка.

Около час по-късно бях събуден от гласа на Клеон, който ехтеше навсякъде из пещерата:

— Приготви се за ускорение. Приготви се за ускорение. Приберете се вътре и си поставете ремъците. Подсигурете се и с вода и храна. Повтарям, приготви се за ускорение. Командире, където и да си, правя го по заповед на Анаксамандър.

Анаксамандър заплашваше моя навигатор? Да сме се подсигурили с достатъчно храна и вода? Какво, в името на Атина, ставаше на кораба? Изведнъж подът под краката ми се разтресе и ние полетяхме към задната стена. Ударих болезнено рамото си и трябваше да захапя ръката си, за да не изкрещя.

Отне ни десетина мъчителни минути, докато най-сетне успяхме да заемем подходящи позиции за ускорението, облегнати на стената и заобиколени от меки подложки. След това изчакахме обичайните четири часа и през това време болката в рамото ми намаля до притъпено пулсиране. Но корабът не забавяше. Продължавахме да чакаме, успяхме да похапнем малко хляб и да пийнем вода, ала скоростта си оставаше същата.

Заради болката не можех да заспя и се хранех с мъка. Нямаше никакъв начин да разберем още колко ще продължават тези терзания. По някое време Мания завладя ума ми с чудовищни, изкривени видения. Виждах се като прикования за скалите Прометей. Зевс ме разпитваше строго с гласа на Анаксамандър, настоявайки да узнае кой е шпионинът и защо смятам, че хората заслужават да им подаря огъня. Не можех да му отговоря, орел ми беше изкълвал гръкляна.