Най-сетне забавихме скорост и умът ми започна да се връща към нормалното си състояние. Гласът на Клеон прокънтя като гръмотевица на Зевс:
— Околослънчева орбита. Повтарям, стигнахме слънцето. Не излизайте на повърхността без защитно облекло и очила. Направих каквото искаш, а сега разкарай проклетите си войници от кулата.
Слънцето? Вече?
— Колко дълго ли сме летели? — попитах пресипнало.
— Шест дена — отвърна Жълт заек, като се надигаше бавно. Тя се протегна, докосна с ръце върховете на пръстите на краката, после се разкърши.
Ние с Рамоночон също станахме, като се подкрепяхме един друг. Той едва пристъпваше, а аз се измъчвах от жажда, която не успях да прогоня дори след като се нагълтах с вода.
Шестдневно ускорение. Нищо чудно, че бяхме в такова окаяно състояние. Никой на кораба не би могъл да действа при подобни обстоятелства, нито ние, нито поднебесните шпиони. Сега Анаксамандър щеше да използва слънчевата мрежа, без да се страхува, че някой може да е саботирал устройството.
Единственият проблем с инак изненадващо интелигентния план на Анаксамандър беше, че поднебесните нямаха никакво намерение да повреждат мрежата.
— Трябва да попречим на изстрелването — рекох и отново надигнах стомната с вода.
Жълт заек кимна мрачно.
— Чакайте тук. Ще потърся очила и наметала.
Ние с Рамоночон можахме само да кимнем благодарно и отново да се отпуснем на пода.
— Нямаме много време — предупредих я аз. Гърлото ми беше сухо и болезнено и нищо не можеше да го оправи, поне засега.
Рамоночон откъсна коричка хляб и я задъвка на пресекулки.
Жълт заек се върна след броени минути. Носеше три чифта очила и три наметала с качулки от охладителна мрежовидна тъкан със сребровъздушни нишки.
— Ще излезем през кърмовия изход — рекох, след като си сложихме защитното облекло. — С тези дрехи поне робите едва ли ще ни разпознаят.
За щастие робите бяха твърде заети да се отвързват от ремъците, за да обърнат внимание на трима загърнати в наметала мъже, които прекосяваха складовата пещера. Зърнахме дори Кловикс, но той беше прекалено изплашен, за да ни забележи.
Когато излязохме на повърхността на „Сълзата на Чандра“, хоризонтът от край до край бе изпълнен с огромна огненочервена полусфера. Блясъкът й беше толкова силен, че преодоляваше затъмнените опушени стъкла на очилата, пронизваше очите и се забиваше право в сърцето, носейки със себе си гласа на бога на Слънцето. Хелиос ми заговори точно както го беше сторил, когато потегляхме от Земята, и ако тогава отказвах да го чуя, това не беше толкова лесно сега, когато бях само на две мили от повърхността му.
Говореше за високомерие и омраза, за глупостта на онези, които са се опитали да станат герои, като предизвикват боговете. Белерофонт е искал само да полети до Олимп, Фаетон се опитвал да насочва Слънцето за един-единствен ден, Орфей — да омагьоса господаря на мъртвите. Но аз, който знаех, че съм съвсем обикновен човек, аз, който бях отхвърлен от Академията, аз се опитвах да открадна късче от вечния огън и да го върна на Земята като оръжие.
„А дългът ми пред Симахията?“ — прошепнах в отговор. Той отметна довода ми с небрежно махване на огнените си ръце. После заговори отново и думите му бяха ясни и силни, мислите му се изписваха право в сърцето ми, сякаш го допираше с върха на нагорещена стомана, докато повтаряше и внушаваше: „Твоето първо и едничко задължение е да бъдеш ДОБЪР!“.
— Хвърли оръжията! — изграчи нечий глас. Жълт заек ме задърпа, опитвайки се да прекъсне невидимата ми връзка със Слънцето, но свещената мисъл остана, забодена дълбоко в сърцето ми.
— Аякс — заговори тя. — Аякс, върни се! — Думите й ми помогнаха да се озова отново в света на простосмъртните и аз видях пред мен десетина войници, насочили към нас вакуумети.
— Прав бяхте — рече един от войниците на човека зад него. — Отправили са се към слънчевата мрежа.
Михрадарий пристъпи напред.
— Наредено ви беше да свалите оръжията.
Погледнах към Жълт заек. Тя се наведе и бавно постави вакуумета и меча на земята. Аз хвърлих моя меч. Михрадарий заповяда на войниците да ни отведат на хълма. Тръгнахме покорно, но виждах, че Жълт заек е смръщила замислено чело. Тя непрестанно поглеждаше към войниците. Засега обаче беше решила да изчака.