Но нечия силна ръка ме улови за китката и ме дръпна обратно между краката на същата пейка.
— Държа те — чух гласа на Жълт заек. Изтрих прахта от очилата си и примигнах от ярката светлина. Мярнах някакво движение с крайчеца на окото и извиках „Бягай!“ на Рамоночон.
Той изпълзя изпод укритието си точно когато статуята на Аристотел се отдели от пиедестала и се стовари върху мраморната пейка. Масивната фигура на легендарния учен се разтроши на десетки парчета, а главата се разби на прах. Миниатюрният модел на вселената, който така гордо беше държал в ръката си, отлетя някъде настрани. Но лявото му рамо и части от десния крак удариха Рамоночон отзад. Моят нещастен приятел падна с болезнен вик, притиснат от крака.
— Остани тук! — викна ми Жълт заек и се измъкна изпод пейката.
— Не! — отвърнах и я последвах на площадката. Жълт заек хукна напред, без да губи и за миг равновесие въпреки безспирното клатушкане на кораба. Съзнавайки, че никога не бих могъл да се равнявам с неистовата й сила, аз запълзях през тясното пространство, което ме делеше от виещия от непоносими болки Рамоночон.
Жълт заек коленичи до него и пъхна ръце под огромния крак на Аристотел.
— Дръж го — нареди ми тя веднага щом се доближих. — Аз ще повдигна статуята.
Рамоночон дишаше на пресекулки. Притиснатата му ръка бе изкривена по неестествен начин. Улових го през кръста и се приготвих да го издърпам. Жълт заек напъна мишци, повдигна отломъка от статуята и го тласна надолу по хълма.
Задърпах Рамоночон настрана и той отново извика, а гласът му се смеси с пронизителния писък на кораба. Сякаш в отговор на вика на своя създател „Сълзата на Чандра“ издаде дълбок и тъжен страдалчески стон, завъртя се отново и насочи предния си край към слънцето. Тримата се претърколихме едновременно. Жълт заек улови крака на пейката и дръпна мен и Рамоночон отдолу.
Златиста черта обрамчваше носа на кораба и аз осъзнах, че Клеон е насочил витлата надолу, опитвайки се да върне кораба назад. Като обърнат наопаки полет на орел, ние се извисихме нагоре, набирайки височина над слънцето. Изглежда съдбата на Икар щеше да ни се размине.
Но тази последна маневра дойде в повече на нещастния ми кораб. Писъкът на „Сълзата на Чандра“ прерасна в агонизиращ вой. Точно пред хълма се образува огромна пукнатина. През разширяващата се цепка аз съзрях складовата пещера. Видях Кловикс да тича из тунелите, насочвайки изплашените роби към укритията. За един кратък миг погледите ни се срещнаха и аз почувствах как духът му се пресяга към мен, молейки ме за нещо. След това Пукнатината се разшири и Кловикс хлътна в пещерата, дирейки спасение от хвърчащите отломки.
Корабът започна да се отдалечава от слънцето, докато витлата напъваха мишци, за да преодолеят силата на слънчевия фрагмент. И колкото повече набирахме височина, толкова повече се разширяваше и задълбочаваше пукнатината. Клеон завъртя носа надясно, опитвайки се да изравни полета, и в този ужасяващ миг „Сълзата на Чандра“, моят кораб, моят дом, се разчупи на две и запя кратка погребална песен, чист и ясен прощален тон, по-красив от всеки звук, който простосмъртният свирец би изтръгнал от струните на лира, и толкова печален, че сред всички музиканти само Орфей и Аполон биха могли да го изпълнят.
Задният край, за който ние тримата се бяхме вкопчили, подскочи нагоре, теглен от слънчевия фрагмент, докато предният, с навигационната кула, се отдалечи от нас, летейки в стремителна спирала. Половината витла се откъснаха, лишавайки жалкия триъгълен отломък лунна скала от възможност да направлява полета си. Той продължи да се носи надолу, право към слънцето.
— Клеон! — изкрещях аз, но дори гениалният пилот не можеше да спаси своя кораб. Предната половина на „Сълзата на Чандра“ се гмурна към небесното светило, витлата изчезнаха, погълнати от пламъците и миг след това аз видях навигационната кула да избухва от неистовата топлина, отнемайки живота на най-великия пилот, кръстосвал някога небесата. Нека душата му бъде съдена справедливо от мъртвите и питагорейската му чистота да му отреди добър живот в отвъдното.
Само след минута предната половина на „Сълзата на Чандра“ изплува отново от тялото на Хелиос — перфектен триъгълник от лунна скала, на пръв поглед недокоснат от пламъците. Ала всичко земно по повърхността му бе изгорено и нямаше никакъв знак, че доскоро са го обитавали хора.