Той отново избухна в плач, вероятно под влияние на разредения въздух, та се наложи да почакаме, докато се успокои. Най-сетне престана да хленчи и ме погледна, този път с признание в зачервените си очи.
— Командире? Ти си жив?
— Да, Кловикс.
— Командире… — той ме улови за края на тогата, сякаш за да се увери, че не съм призрак. — Моите хора загинаха.
— Както и моите, Кловикс — рекох и му помогнах да се изправи. — Но ние сме живи.
— Всички ли измряха?
— Не всички. Рамоночон е в болницата. И Езон също.
— Значи двамата с командир Езон оцеляхте — повтори той бавно и с видимо облекчение. Учудих се, че един роб, който никога не беше проявявал привързаност към нас, се радва за оцеляването ни. Но после Атина ме докосна и аз разбрах. Кловикс винаги се беше уповавал на нас, бил е покварен само защото е смятал, че така му е по-удобно. Не биваше да му позволявам да се връща към предишното състояние на духа.
— Кловикс — рекох. — Нуждаем се от теб и познанията ти за кораба, ако искаме всички да се спасим.
Той ме погледна втрещено. В първия миг изглежда не разбра за какво говоря, сетне сферите проясниха ума му. Видях в очите му отново да се заражда познатият жив блясък, знак, че съзнанието му се изпълва с целенасоченост.
— Какво искате от мен, командире? — попита той, но не като най-корумпирания роб в Делоската симахия, а с глас на войник, жадуващ да изпълни дълга си.
— Да се погрижиш за Рамоночон и да намериш вода.
— Вода?
— Резервоарът пострада при катастрофата. В болницата намерихме само една амфора с прясна вода, а ни трябва много повече.
— Да, господарю. — Той склони глава, изправи се и се отдалечи към една странична галерия.
Двамата с Жълт заек напуснахме склада и отидохме да огледаме лабораториите. Помещението на Рамоночон бе напълно разрушено. Пътят ни беше запречен от преобърнати маси, шкафът с материали бе рухнал на пода, наоколо се търкаляха метални и дървени отломки. Голямо мастилено петно бе засъхнало под формата на спирала на същото място, където преди се беше разбил моделът на Рамоночон.
Излязохме на повърхността и се отправихме към лабораторията на Михрадарий. Някъде по средата на пътя Жълт заек замря и ми даде знак да пазя тишина. Откъм лабораторията се чуваха гласове — трима мъже разговаряха на кантонския диалект на Поднебесното царство.
— Той се провали — рече първият с глас, който не познавах.
— Не съм — отвърна вторият и аз се досетих, че това е Михрадарий. Жълт заек стисна устни в свирепа усмивка. Видях смъртта на персиеца в очите й и кимнах, давайки разрешение да осъществи това желание.
Михрадарий продължаваше да говори, без да предполага колко е близо до портите на Хадес.
— Свършено е със „Слънчев крадец“. Хангксу е спасен.
— Може би — рече третият глас, който говореше с диалект на образован човек. — Но ние сме обречени на гладна смърт тук. Не бих казал, че това е кончината, която съм си представял.
— На стълбите има един… не, двама души — обяви мъжът със странния акцент. — Слизайте долу! — извика ни той на гръцки.
Погледнах към Жълт заек и посочих стълбите. Тя кимна и се спусна пред мен в недрата на уранологичната лаборатория, която бе пострадала далеч по-малко от останалите части на моя кораб. Нямаше и една пукнатина по стените, с техните красиви фризове, нито една от здраво закрепените маси не бе преобърната и тримата мъже вътре изглеждаха невредими. На фона на безупречните им дрехи ние с Жълт заек имахме парцаливия вид на просяци. Командирската ми тога бе скъсана, подгизнала от пот и покрита с прахоляк. Бронята на Жълт заек беше смачкана и огъната, ръкавите на туниката й — разпрани, а спартанската плочка, която носеше на шията, се поклащаше на края на усуканата кожена връв.
Тримата, които заварихме вътре, бяха Михрадарий, японецът, с когото Жълт заек се бе сражавала по-рано, и един възрастен поднебесен, облечен със зелена копринена мантия, изрисувана със сини океани и покрита с множество джобове. Той чукна с дълъг, закривен нокът рехавата си брада и ни огледа замислено, сякаш бяхме лабораторни животни.
Михрадарий ни прогаряше с очи. Японецът се поклони леко на Жълт заек. Тя отвърна на жеста.
— Кои са тези? — обърна се възрастният поднебесен към Михрадарий.
Персийският предател ме посочи с пръст.
— Аякс от Тир, човекът, който замисли целия план и след това стана научен командир на проекта, белязан със знака на Ариман.