— Виж, сестра ми наистина си е набожна — отбеляза Роза.
— Така ли?
— Да. Но стана вярваща едва след като порасна, всъщност след като загуби детето си. Но тя пък отиде в другата крайност. Влезе в нещо като католически култ.
— За мен католицизмът винаги си е бил култ — рекох аз.
— За мен също. Но сестра ми го взима много присърце. Наистина вярва не на шега в битката между доброто и дявола и във влиянието на злото върху земята. Говори за ангелите така, както другите говорят за телевизионните звезди или за бейзболистите. Не сме много близки.
— Шантава работа — отбелязах аз.
— Така ли мислиш? — погледна ме Роза. Никой от нас не си беше направил труда да включи лампата, но видях, че в очите й се отразява мъждивата светлина, просмукваща се през прозореца. — И сега ли смяташ, че е шантава?
Въпреки всичко, което се бе случило, въпреки онова, което бяхме изживели двамата, Роза повдигна именно въпроса, за който съвсем преднамерено се бях опитвал да не мисля. Бях изслушал разказа на Йоримицу за якуза, за горьо-до и бесовете точно както човек слуша обясненията на сценарист преди началото на снимки. Но всъщност още не го бях осмислил.
— Не казвам, че приемам всичко за чиста монета — рекох аз.
— Какво още трябва да се случи, за да го приемеш? Божичко! Та ние видяхме с очите си онова… онова нещо в снимачния павилион. То ни нападна! Усетих го, долових миризмата му. Бог ми е свидетел, никога досега да съм се сблъсквала с такава смрад.
Кимнах при спомена за чудовищната воня, разнасяла се от съществото.
— Още ли смяташ, че е било някакъв актьор в гумен костюм? — попита Роза.
— Не — признах си от немай-къде. — Това беше… нещо друго.
— Ами онова, дето си видял, когато са убили Шери? Чудовището на скалите и детето? Как го нарече Йоримицу?
— Капа — отвърнах аз.
След като домакинът ни приключи с разказа си, му описах накратко какво съм видял във Васкес Рокс. Той каза, че с този обред вероятно са призовавали тенгу, че жрецът на горьо-до и по-низшият бяс са го примамвали с червата на момичето. Йоримицу кимна, когато продължих разказа си, и не се изненада, щом му споменах за уродчето, на което съм се натъкнал.
— Капа — прошепна той и от начина, по който го изрече, ме побиха тръпки.
Обясни ни, че капа е изключително злобен и пакостлив бяс, нещо като вампир, който обаче се среща обикновено край вода. Определено бе озадачен и разтревожен, че такъв бяс е отглеждан и тук, в Калифорния.
— Да — рече Роза и потрепери лекичко до мен. — Останах с впечатлението, че наистина го стресна, когато му спомена за това.
— Аз останах със същото впечатление — потвърдих. — Хич не ми се мисли какво означава това.
— Сега съжалявам, че не съм по-набожна.
— В какъв смисъл?
— Струва ми се, че така щях да имам някаква закрила. Както да вдигнеш пред себе си разпятие и да поръсиш малко светена вода, с която да разпъдиш бесовете.
— Едва ли ще ти свърши работа — отбелязах аз.
— Защо?
— Ами защото това е друга вяра. Както в онзи филм, май се казваше „Храбрите убийци на вампири“. Селяните държат разпятия, за да прогонят вампира, но на него това не му действа, понеже е евреин.
— Глупости! — отсече Роза.
— Защо пък глупости? Какво значи светената вода на католиците за един японски тенгу?
— Може би самата вяра вече е достатъчна — каза Роза. — Може би тъкмо тя е важна.
Известно време седяхме мълком в мрака, докато не проумях защо всъщност водим този разговор.
— Наистина ли вярваш, че това са бесове? — попитах аз едва чуто.
Роза се подвоуми, но за кратко.
— Според мен бихме могли да ги наречем и така. И се притеснявам, че двама неверници като теб и мен нямат с какво да се защитават срещу тях.
— Бенкай нали е тук! — напомних й аз и кимнах към вратата.
— Опасявам се, че и това няма да е достатъчно — пророни Роза.
После и аз не знам какво ни стана. Уж седяхме в тъмното, уж си приказвахме, умувахме, тревожехме се.
А после вече лежахме в тъмното: целувахме се, прегръщахме се, търсехме се.
Никак не ни беше лесно с нашите рани. Аз трябваше да внимавам, докато я милвам по страните и гърдите, които бяха издрани. Тя трябваше да се намести предпазливо отгоре ми заради пукнатите ребра.
Накрая все пак намерихме начин.