Гил завъртя очи и отиде при патрулната кола. Порови в багажника и измъкна оттам чифт оранжеви затворнически панталони. Бяха оплескани със смазка, на задника се тъмнееше съмнително кафяво петно, но аз признателно ги нахлузих. Щеше ми се да измия и кръвта по себе си, но нямах намерение да искам от ченгетата никакви услуги. Особено пък такива, които те за нищо на света нямаше да направят.
Докато ми закопчаваха отново белезниците и ме извеждаха от хижата, видях, че наистина сме някъде насред горите тилилейски. Хижата бе кацнала на малка поляна навръх баира. Край имота, към който водеше тесен черен път, лъкатушеше двупосочно шосе и най-близкият съсед беше най-малко на половин километър. Въпреки това в долния край на черния път се бе събрала малка тълпа, предимно дечурлига с велосипеди, имаше обаче и десетина възрастни, проточили вратове над главите на хлапетиите, за да видят какво става. Върху полицейската кола пишеше, че е от полицейското управление на Сан Бернардино, от което разбрах, че сме някъде в планините край града, на около сто и двайсет — сто и трийсет километра източно от къщата на какуре в Лос Анджелис.
— Край Сан Бърду ли сме? — попитах и започнах да се озъртам.
Двамата полицаи се спогледаха.
— Разбира се — рече Гил. — А ти къде мислеше, че сме?
— Недалеч от Биг Беър ли? — попитах аз отново.
Биг Беър е един от любимите планински курорти на жителите на Лос Анджелис. Ходят там да спортуват, нещо, което открай време съм ненавиждал.
— На петнайсетина километра в тази посока — уточни Естевес и посочи през рамо. — Значи твърдиш, че не знаеш къде си?
— На куково лято не знае! Още отсега си готви защитата като невменяем — измърмори Гил.
Поклатих глава, но не казах нищо повече. Естевес махна на ченгетата, които ме бяха намерили — на Джон и колегата му. Когато те дойдоха при нас, видях от значките с имената върху гърдите им, че презимето на Джон е Флеърти, а на колегата му — Лопес. Естевес им каза да ме откарат в полицейския участък в Сан Бърду. Останах с впечатлението, че това е нещо като награда, но и двамата не изглеждаха в див възторг от възложената им задача.
Лопес ме отведе при задната седалка на автомобила и „случайно“ ми блъсна главата в тавана, докато ме натикваше вътре. Мислех, че ще се качи при мен, но той се пъхна вътре колкото да прихване белезниците към металния прът върху тавана. Провери дали ме е закопчал, като дръпна грубо китката ми, после слезе, затръшна вратата и седна на мястото на стрелеца. Флеърти вече бе запалил двигателя и подкара бавно надолу по черния път веднага щом Лопес затвори вратата. Включи радиостанцията, запали и светлините върху покрива на автомобила, но милостиво не пусна сирената — свирна с нея само веднъж, когато наближихме тълпата, застанала в края на пътя.
Докато пъплехме между зяпачите, чиито вратове още малко и щяха да се прекършат, се опитах да се извърна и да видя превъзбудените им лица, но установих, че нямам сили да ги погледна в очите. Как ли щях да се чувствам, ако наистина бях виновен? После си дадох сметка, че всъщност се чувствам виновен, пък било то и косвено, за Сид. И за Шери.
И за онова, което е сполетяло Роза, каквото и да беше то.
Докато Флеърти пъплеше сред насъбралите се и увеличаваше скоростта, успях все пак да вдигна очи и да погледна през прозореца. Видях сърдит беззъб старец, който ме сочеше, оголил бяло-розови венци. До него стоеше дебелана с двойна гуша и ококорени помръкнали очи, която клатеше глава, заканвайки се на всички типове като мен. Имах чувството, че съм маймуна, която бесува в клетката си в зоологическата градина — тъкмо да забия поглед в мръсния под на полицейския автомобил, когато осъзнах, че съм го видял. Извърнах се и го погледнах право в очите.
Уродчето, на което се бях натъкнал във Васкес Рокс — съществото, което Йоримицу бе нарекъл с вцепеняващото име „капа“.
Изглеждаше съвсем безобидно с увиснала проскубана коса и деформираната длъгнеста глава. Но когато погледите ни се срещнаха, видях в очите му остър ум, а също развеселеност и омраза.
То заподскача от крак на крак, затанцува нещо като жига и се ухили така, че блеснаха острите му като пики зъби. Бейзболната му шапка с името на „Доджърс“ се заклатушка напред-назад върху главата му, сплескана на слепоочията. Сякаш не го забелязваше никой друг, а дори и да го забелязваха, не му обръщаха внимание.
— Ей! — извиках аз, докато минавахме покрай него. Извърнах се, за да не го изпускам от поглед, докато слизаме към шосето. — Ей!