— Какво? — попита Лопес и ме погледна. — Я се обръщай напред, задник такъв! — нареди ми той.
Исках да му обясня всичко от игла до конец. Трябваше да заловят капа, а не мен. Засочих към дребничкото същество, но то се смали и се превърна в подскачаща в далечината точица.
— Какъв ти е проблемът, откаченяк? — попита Лопес.
— А, няма нищо — отвърнах аз. — Нищо.
— Тогава гледай напред и си затваряй плювалника!
Изпълних, каквото ми наредиха.
Местността беше красива, но напълно непозната за мен. Бил съм хиляди пъти по работа в Сан Бърду — едва ли има по-окаян град в Северна Америка, ако не броим може би Скрантън в щат Пенсилвания — но само веднъж съм се качвал в Биг Беър, където снимахме през зимата реклама за „Джуиси Фрут“. Докато лъкатушехме нагоре-надолу по хълмовете към града, се помъчих да осмисля положението, в което съм изпаднал, какво да правя и какво да обясня.
Но главата ми не раждаше нищо — ама нищо!
Усетих и че мислите ми непрекъснато ме връщат към Роза. Къде ли беше? Когато политна, тенгу грабна и двама ни — мили боже! На този кретен му поникнаха криле, той ги разпери и хоп! — излетя през прозореца. Дали Роза още беше жива? Дали тенгу не си я беше запазил за десерт? Дали не я ядеше? Или може би я чукаше? Или пък я превръщаше в бяс?
И дали това изобщо бе възможно?
Докато прехвърлях отново и отново случилото се наум, непрекъснато ме глождеше някаква мисъл. Дадох си сметка, че ме е тормозела през цялото време, но не си я бях изяснил до степен, че да задам въпрос. Сега обаче си я изясних и попитах:
— Ей — рекох на ченгетата, — а как разбрахте, че съм в хижата?
Видях, че Лопес се споглежда с колегата си, който ме стрелна с очи в огледалото за обратно виждане и сви рамене.
— Обадиха ни се по телефона — каза Лопес.
— Кой?
— Не се представи.
Рипън? Сто на сто. Или някой от приятелчетата му. Но защо? Защо просто не ме бяха очистили, защо не ме бяха оставили като Сид и Шери (а също и Джон Дългуча и неговото момиче) в доста немилостивите лапи на тенгу? Можеха като нищо да ме премахнат, но явно имаха причина да ме пощадят — трябвах им жив. Автомобилът зави рязко, белезниците се впиха с охлузените ми китки и аз разбрах, че тъкмо това е отговорът.
Аз им бях изкупителната жертва, отговорът на неизбежните въпроси за камарата от трупове по улиците, като се почне от Джон Дългуча и неговата проститутка и се стигне до Мики Марвин. Имах отвратителното чувство, че в „Рипън Ентъртейнмънт“ и сега работят с пълна пара, за да скалъпят доказателства, които по един или друг начин да стоварят върху мен всички убийства. Така де, Рипън си бе ненадминат майстор в това да пакетира и да пробутва на хората и най-невероятните сюжети. Липсваха му само Дейвид Линч в креслото на режисьора и Хенри Джеймс в Белия дом.
Нали познавах Индустрията, си представих как Рипън вероятно ще си запази всички права и дори ще превърне цялата тази каша в телевизионен филм. Дори вече си представях рекламите: „Достатъчно топло ли е? Убийствата на Солникови и Пиперкови“.
Тъкмо превъртах наум филма, когато чух как Флеърти псува и натиска рязко спирачките. Точно пред нас напреки на тесния път бе спрял голям стар кадилак с предница, опасно насочена към насрещното платно. Само на петдесетина метра имаше остър завой без всякаква видимост. Ако някой се зададеше оттам, доста трудно щеше да спре и да избегне челния удар със спрелия автомобил. В началото ми се стори, че кадилакът е изоставен, после обаче забелязах силует, надвесен над волана. Ченгетата също го забелязаха.
— Инфаркт? — каза Лопес.
— По-добре да е мъртъв — отвърна Флеърти. — Ако е заспал, ще го убия с двете си ръце.
Флеърти даде на заден няколко метра и остави бурканът върху покрива да свети и да се върти.
— Ти стой с него — каза на колегата си и слезе от колата.
Тръгна към кадилака, без да изпуска от очи пътя отпред. Лопес също отвори вратата и понечи да слезе, когато колегата му се наведе, за да надзърне през прозореца на шофьора в другия автомобил. Флеърти продължаваше да наблюдава през рамо пътя отзад, но Лопес му извика, че ще го предупреди, ако някой се зададе. Видях как Флеърти почуква по стъклото, но човекът, надвесил се над волана, не отговори. Флеърти натисна дръжката, вратата обаче не се отвори. Чух го, че пак псува. Лопес слезе от полицейския автомобил и направи една крачка към колегата си, но той му махна да стои и да ме пази. Лопес спря, оставяйки предната врата отворена. Загледа с ръце на хълбоците — малкият му пръст опираше края на кобура.