Понаведох се, но пак не видях през процепа в щората нищо друго, освен малък полумесец от лицето на жената.
— Казвам се Марти Бърнс. Праща ме лейтенант Тайтелбаум от Шейсет и девети полицейски участък. Госпожица Мендес тук ли е?
Жената се обърна, каза нещо на някого вътре и пак ме погледна през щората.
— Ченге ли си?
— Не, госпожице, частен детектив съм.
— Нещо не ми приличаш на детектив. Но изглеждаш добре за бял.
— Радвам се да го чуя.
Продължих да стърча пред вратата и да се хиля като последния глупак на окото без тяло, което продължаваше да ме изучава — резултатите явно не бяха от най-задоволителните. Тъкмо понечих да опитам друг подход, когато окото изчезна и аз чух как някой отключва. Вратата се отвори и видях пред себе си лице, което беше ненагледно красиво.
— Аз съм Роза Мендес — представи се жената, — защо ме търсите?
Беше облечена в дълга памучна пола и небесносиня тениска с преобърнат розов триъгълник отпред, под който пишеше: „Напълно изпортена нация“. Беше някъде към трийсетте, бе слаба и средна на ръст. Косата й беше светлокестенява и нежна като пролетен дъжд. Имаше високи волеви скули и тъничко носле. Устните й бяха големи и розови — Стражински не се беше изхвърлил. Очите й блещукаха както градът нощем.
— Здравейте — поздравих я аз.
— Здрасти — отвърна жената и погледна през рамо.
Имаше вид на човек, на когото все не му достига времето.
— Казвам се Марти Бърнс. Сид Тайтелбаум ми каза, че сигурно можете да ми помогнете.
— Кутията с хартиените салфетки е в тоалетната — каза жената на някого вътре. — Не, другата. Да, тази. — После пак се обърна към мен. — Е, и?
— Ами търся…
— Момиче, което е избягало от Айова и сега проституира. Съдираш по десет кожи от родителите й, взимаш им по два бона на седмица, а щом намериш момичето, ще оправиш и него в замяна на обещанието да не я връщаш на майка й и баща й.
— А любимият ми цвят кой е? — попитах аз.
Тъкмо да ме отпрати, когато лицето й светна — явно ме бе познала. Виждал съм го хиляда пъти. Че и повече. Жената се усмихна, а аз усетих как още малко и ще си изтърва нервите.
— Достатъчно топло ли е? — попита Роза, а аз се поклоних. — Марти Бърнс. Божичко, като малка бях влюбена до уши в теб!
Усетих как ми пада перде пред очите — когато Роза ме покани да вляза, само дето не се пъхнах под пролуката в долния край на вратата.
Помещението беше голямо, с висок таван. Навсякъде бяха наслагани преносими прегради, които отделяха кабинетите от всекидневната. Бюрата бяха стари и очукани, канапетата — изтърбушени, плочките по пода бяха напукани и бяха изгубили цвета си. Макар че навсякъде лениво се въртяха вентилатори, вътре беше топло и задушно и вонеше на долнопробен одеколон.
Тръгнах след Роза към кабинета й: подминахме няколко прилични на кутийки помещения с тесни легла и килимчета — младите момичета в тях спяха, ядяха или гледаха телевизия. Изгледаха ме притеснено, нито едно не отвърна на усмивката ми. След като влязох в кабинета на Роза, си дадох сметка, че съм единственият мъж тук, и изпитах чувството, че съм нахълтал в огромното спално помещение на девически пансион.
Роза се настани върху писалището и приглади полата върху дългите си крака. Махна ми да седна на канапето, после се подпря на бюрото. Кожата й беше с цвят на пшеница, бе гладка и съвършена като кристален лебед.
— Санди Солников! — възкликна Роза и поклати глава. — Божичко! На никого не му е лесно в Холивуд.
— Град като всички останали. И се казвам Марти, а не Санди.
— Добре де, Марти! Лос Анджелис си е помийна яма, няма що.
— Ами, защо! Това е градът на ангелите! — отвърнах аз и се усмихнах.
— Казвай сега за кого работиш!
— Това е поверителна информация.
— Моята също, сладурче — рече Роза и заклати крака досущ малко момиченце.
Погледнах я право в очите, но не успях да я смутя. Тя сподави смеха си, а аз извърнах очи и въздъхнах.
— Нае ме бившето й гадже — отвърнах, като поразкрасих малко истината.
— Колко го оскуба?
Пак я погледнах — сега вече наистина бях ядосан. И бездруго не ми се занимаваше с този случай.
— Може и да съм мухльо, но както нашия бивш достопочтен президент, лека му пръст, не съм мошеник. Взимам му точно толкова, колкото ми струва. Обикновено не се захващам с такива гадости, защото навремето си вадех с тях хляба и съм наясно къде ще намеря момичето. Зарекъл съм се да работя по случая три дни, а после да кажа на клиента, че няма да стане нищо. Нямаше да сторя заради него дори това, но ми се видя наистина влюбен в момичето. Дори не помня защо си помислих, че това все значи нещо.