— Щом този Шутен Доджи е бил убит, как ще се върне? — попитах аз.
— Това е легенда. Легендите са изтъкани от истини и полуистини, така че разказът да стане по-красив, а поуката — по-убедителна. Какуре казват: „Когато легенда и истина са едно, предавай легендата“. Такива като Шутен Доджи не могат да бъдат унищожени докрай, докато е жива вярата в тях. Горьо-до съществуват и вярват. Значи съществува и Шутен Доджи. Силна ли е вярата, силен ще е и повелителят на бесовете.
— А Рипън и горьо-до смятат, че са достатъчно могъщи, за да го върнат?
— Продажбата на фирмата на Джак Рипън е знакът, който те чакат. Избрали са да изпълнят обреда в първата вечер на Обон, защото тогава всички се молят на духовете на умрелите и портите между царствата се разтварят. Тогава вярата е най-силна.
— Ами Роза? — попитах пак, макар да имах чувството, че знам отговора.
— По време на заклинанията — хома, тя ще бъде принесена в жертва на Шутен Доджи. Живата й плът ще бъде поднесена на току-що преродилия се повелител на бесовете.
— Сега я втасахме! — изругах аз. Вече ми идваше множко. После ми хрумна нещо. — Но нали каза, че в легендата Йоримицу — онзи, другият де — е победил Шутен Доджи? И е спасил девойката.
— Точно така, възтържествувал е над повелителя на бесовете.
— И е спасил девойката.
Йоримицу се извърна и погледна през прозореца. Пътувахме по магистрала Санта Моника и наближавахме центъра на Лос Анджелис. Смогът беше толкова гъст, че едвам виждах монолитните кули Арко.
— Йоримицу! — подканих аз.
— Според легендата Йоримицу и хората му закъснели и не успели да спасят девойката. Тя била изнасилена, а бесовете изяли черния й дроб. Йоримицу спасил само една нейна къдрица, която занесъл на покрусения баща. — Стори ми се, че той хлипа. Сякаш сам е виновен, нещо от този род. — Воинът предложил да се раздели с живота си като наказание, че се е провалил, но владетелят Кунимаса не искал и да чуе.
— Ама че край! — изсумтях аз.
— Да, не е в стила на Холивуд — съгласи се Йоримицу.
— Но тъкмо в него е заложена поуката.
— И каква е тя?
Йоримицу пак се извърна с лице към мен.
— Че в отколешната битка нито доброто, нито злото, нито мракът, нито светлината ще удържат окончателна победа. И в преданието, точно както и в живота, винаги има точка на равновесие и всички ние можем само да се надяваме да я намерим в постъпките си и да съхраним това равновесие.
Позамислих се.
— Ама че работа! — възкликнах след малко.
Йоримицу кимна.
— Да, от легендата няма да стане особено хубав филм — съгласи се той.
Седях сам-самичък на пода в празната стая.
След като се върнахме в къщата на какуре на Холивудските хълмове, Йоримицу ме отведе право в нея. Каза ми да съм седнел на пода и да съм медитирал. „За-зен“ беше думата, която употреби, и то с тон, който не търпи възражения.
Не съм запален по медитирането, то ме отегчава до смърт. През годините доста народ се е опитвал да ми грабне акъла с чудесата, които се постигали чрез медитация — как на човек му олеквало на душата и му ставало едно такова хубаво и ведро и други дрънканици от тоя десен. Още помня времето, когато личните мантри бяха най-големият хит в Калифорния — през седемдесетте бяха станали едва ли не задължителни като копринените ризи с пъстър десен и клошираните панталони. По едно време ходех с един фотомодел — това беше преди епохата на „супермоделите“, макар че и тази като нищо щеше да ме прескочи, и то без да се засилва. Прехласваше се по поредния Махариши или Бхагван, или не помня вече как се казваше нейният похотлив тантурест свами и живееше заради трансценденталната медитация. Твърдеше, че благодарение на нея оргазмите й били по-силни. В известен смисъл си беше права, защото медитираше и правеше йогистки упражнения, както я е майка родила, а междувременно аз зяпах, от което се надървях страхотно. За нейните оргазми не знам, но моите наистина си бяха добри. Понечих да разкажа всичко това на Йоримицу, но той само долепи пръст до устните си и прошепна „за-зен“.