— Възможно е — отвърнах аз.
— Стига да желаеш — продължи той, — би могъл да се превърнеш във вместилище, където да се превъплъти Шоки. И да действа чрез теб.
— А как точно ще стане? — поинтересувах се аз.
— Ще извършим обред. Церемонията е обвита в дълбока тайна, но инак не е сложна. Ще те помолим да се подготвиш с ханя-шинкьо. Това е ритуал за харай. За пречистване.
— Какво? Хана шигула ли? А ще боли ли?
— Не хана шигула, а ханя-шинкьо. Не, няма да има физическа болка. Трябва да изпиеш йомоги. Пелин.
— Нямам представа какво представлява — отвърнах аз.
Йоримицу погледна през прозореца на колата — търсеше думата.
— Сигурно нещо като абсент — притекох му се аз на помощ.
— Да, доста прилича на него.
Открай време съм си мечтаел да опитам абсент, който, естествено, е забранен от десетилетия, защото от него, моля ви се, мозъкът се размеквал — не бях съвсем сигурен дали съм чакал тъкмо тези обстоятелства.
— Това ли е всичко?
Не щеш ли, изражението на Йоримицу си стана съвсем проницаемо. И направо нещастно.
— Не — отвърна той. — Има още нещо. Трябва да вярваш.
— Да вярвам в какво?
Йоримицу отново се почеса по брадата.
— И аз от доста време обмислям много внимателно този въпрос. Струва ми се, че силната вяра на какуре в Шоки ще е достатъчна, за да го повикаме на това място. Но за да се въплъти духът в теб, се иска по-голяма преданост.
— Не знам дали ще успея да повярвам в Шоки — рекох му. — Прекалено… прекалено бързо и необичайно е. Прекалено прекалено.
— Ясно. Сега обаче трябва да ми кажеш, и то съвсем откровено, дали вярваш в нещо.
Спомних си как съм водил този разговор с Роза — божичко, нима е било едва предната нощ? Оттогава бяха минали сякаш векове — цяла вечност. Помислих си за Бога, за Исус Христос и религията и се усетих, че клатя глава. Помислих си и за Америка и политиката, за Холивуд и филмите, за майките, домашно приготвените сладкиши и новичките лъскави шевролети. Пак нищо!
Помислих си за Роза.
— Вярвам, че обичам Роза — казах едва чуто.
Направо не можех да повярвам, че съм го изрекъл. До този миг не го бях казвал, дори не си го бях помислял.
— Напълно сигурен ли си? — попита Йоримицу.
Кой би могъл да отговори утвърдително на такъв въпрос?
— Да — отвърнах.
— Чудесно — рече той. — Тогава може би има надежда.
Все още сновях из празната стая на какуре и си мислех за своята вяра, когато на вратата се почука. Още преди да съм отговорил, се отвори и в стаята надзърна Бенкай. Погледна ме въпросително, но не пророни и дума. И досега нямах представа дали изобщо знае английски.
Взрях се в него. Чертите му не бяха така изсечени, както обикновено, и аз, кой знае защо, се уплаших от онова, което предстоеше да се случи. Както си стоях, в миг отново си повторих наум всичко. После кимнах и тръгнах към вратата.
— Да започваме! — подканих.
— Дадено! — възкликна Бенкай и ме потупа по гърба.
Отведе ме в малка баня на горния етаж. Направи ми знак да си сваля дрехите, което и сторих, и ми посочи напълнената вана. Неописуемо засрамен, се потопих — водата беше приятно топла. Влезе един от Мъжете в черно и запретнал ръкави, коленичи до ваната. Взе бяла кърпа и се зае да ме търка. Понечих да възроптая, казах, че мога и сам, но Бенкай се нацупи, та реших да не го правя на въпрос. Все пак си казах, че трябва да сложа някаква граница, когато онзи се опита да измие и срамните ми части, но ми се стори, че той също изпита облекчение.
След като излязох от ваната, в банята дойде друг мъж, който започна да ме бърше с огромна хавлиена кърпа. Бенкай продължи да надзирава, като от време на време сумтеше и му посочваше местата, които е пропуснал. Очаквах да дадат кимоно, с което да се загърна, но Бенкай само ме хвана за ръката и ме отведе както си бях гол-голеничък в съседната стая.
Посочи ми да седна на постелката насред пода. До мен на ниско столче се разположи старец — беше на възраст някъде между шейсет и триста години — с лъскава гола глава и бръснати вежди. Държеше в двете си ръце тънички четки, в нозете си сложи полукръг с мастилнички, в които имаше мастило в какви ли не цветове. Огледа ме от глава до пети — стори ми се, че в очите му се мярка нещо като презрение, когато стигна до срамните ми части — сетне топна едната четка в черното мастило, а другата — в кърмъзеното. След това се зае да изписва върху кожата ми японски йероглифи, като работеше и с двете ръце. Бях направо изумен от вещината, с която го правеше, тъй като всеки йероглиф с всичките му заврънкулки се получаваше безупречен. Ръцете му се движеха бързо от тялото ми към мастилничките и после обратно, сякаш го вършеше едва ли не машина. Четчиците ме гъделичкаха, но не ми беше до смях. Старецът бе започнал от точка над сърцето ми и бързо изрисува целите ми гърди и гръб с думи.