Представих си лицето й. И колкото и да е странно, оная гадост в бокала стана малко по-пивка. Никога не съм си падал по ликьора — като малък винаги осмуквах шоколадовата обвивка на бонбоните „Пияни вишни“ и изплювах самата вишничка заедно с ликьора, сега обаче той сякаш ми вдъхна спокойствие, подейства ми като студена вода, плисната върху пожара в организма ми. Докато стигна дъното на чашата, йомоги вече не ми се струваше по-отвратително или силно от едно узо или самбука. Пък и вкусът, останал в устата ми, не бе чак толкова неприятен.
Като в просъница усещах, че докато пресушавам чашата, песента става все по-силна и силна. Отворих очи и видях, че какуре са се изправили и все така хванати за ръце, стоят в кръг около мен и пеят колкото им глас държи. Стаята се изпълни с нежен трепкащ светлик, но погледнах свещите и видях, че пламъкът им е неподвижен. Йоримицу бе извадил пред мен меча си — тежко сребристосиньо острие с филигранна ръкохватка от злато и нефрит. Държеше меча над главата си, с острие, насочено към мен. Понечих да се дръпна, но видях, че не мога да помръдна. Опитах се да затворя очи, когато той отново вдигна острието, за да нанесе смъртоносния удар, ала нямах сили дори да трепна.
Всичко ставаше като в забавен каданс — и аз не знам дали заради замаята от абсента или от ужаса на мига. Може би по мъничко и от двете. Видях обаче как сребърното острие се дръпва назад, сетне пада напред и разсича въздуха със звук, какъвто издават жиците с високо напрежение при допира с озон. Съгледах в очите на Йоримицу пълно съсредоточаване, когато той изопна мускулите на ръцете си и замахна с меча към мен. Щом лъскавото сребърно острие се приближи, видях другите какуре отразени в огледалото на стоманата: бяха се пуснали и бяха вдигнали ръце високо, бяха отворили широко уста и крещяха в странен религиозен екстаз.
Острието просвистя край ухото ми като падащо дърво. Усетих леко подръпване отстрани на главата и видях как към пода запада къдрица. Докато тя се въртеше бавно надолу, ме издърпаха да се изправя и аз видях, че съм окъпан в лъчезарно сияние, сякаш съм се озовал в лъча на прожектор или в сребърен цилиндър. Не виждах през светлината Йоримицу, какуре или стаята, затова пък виждах вътре в самата светлина.
С нея около мен се въртяха ли, въртяха златни пръски, наподобяващи частиците в йомори. Имах чувството, че стоя насред облак вълшебна прах.
Чувах тътен, камбани и звънчета, нежното потракване на майсторски настроен кристал и блъскането на грамадански гонгове, а вихрушката от снежинки се усили. Идеше ми да подам език и да си хвана една, сякаш стоях под първия сняг, но и досега бях съвсем скован. Не можех да се помръдна, ала въпреки това при тази гледка очите ми се напълниха със сълзи.
Никога не бях виждал по-голяма прелест.
Мярнах нещо тъмно, което се стрелкаше сред точиците, реших, че това е косата ми, сетне обаче го видях по-близо до пода. Щом къдрицата падна на земята, светлината се взриви в главата ми досущ сребърни фойерверки, завъртели се като пъстра мишена, каквито има по стрелбищата.
После всичко приключи.
Примигах и усетих, че пак мога да се движа, ала не толкова бързо, че да се закрепя и да не се свлека върху плъстената постелка. Паднах, но бях най-вече изумен.
Йоримицу още държеше в една ръка меча, ала бързо ми протегна другата, за да ми помогне да седна.
— Добре ли си, Мартин сан? — попита ме той.
— Хай, окагесама де — отвърнах.
Знаех и какво означават тези думи: да, много ти благодаря. Вдигнах очи и видях усмивка, толкова широка, че не можеха да я скрият дори рунтавата брада и мустаци на Йоримицу.
— Какво бе, майна? — рекох.
Почти по същото време в съзнанието ми изникнаха и японските думи със същото значение.
20.
Все ми се искаше да погледна през рамо. Имах чувството, че някой стои точно зад мен и не ме изпуска от око. Същата мания за преследване, която ни мъчи, когато вървим след залез-слънце по улица в непознат квартал.
Но то — или по-добре да кажа той — беше, разбира се, само в главата ми. В буквалния смисъл на думата.
След като Йоримицу отпрати братята какуре, проведохме кратък разговор. Само на японски. Йоримицу ми засвидетелстваше огромно уважение и рядко срещаше погледа ми. Разбирах всички думи, макар и да не изрекох нито една. В смисъл, че ги изговарях не аз, а устните ми, гласът, ръцете.