Но инак говореше Шоки.
Чувствах всичко. И това бе най-странното. Все едно си се напил като тараба — а след като бях обърнал чаша йомоги, кой ще седне да твърди, че не съм бил пиян? — отцепил си се до такава степен, че рационалното в мозъка ти е отстъпило някъде отзад в главата ти, където се е превърнало в тъничък гласец, стигащ до теб като пукаща радиостанция на къси честоти. Гласецът, който обикновено ти казва: „И таз добра, и тази вечер ли ще се напиеш до смърт, задник такъв?“, и на който е толкова лесно да не обръщаме внимание, докато не се окаже прав.
Когато Шоки искаше да каже или да направи нещо, именно аз се превръщах в този глас. Замълчеше ли, гласът се превръщаше в него.
Много скоро Йоримицу ме — ни? — остави сами. Опитах се да подхвана с Шоки разговор наум, но така не ставаше нищо. Усетих се, че говоря на английски и на японски, без да съм сигурен коя мисъл на кого е, кой език идва пръв. Приличаше малко на боричкане, но не болезнено или неприятно, и аз се запитах дали така се чувстват и шизофрениците. Хората, страдащи от раздвоение на личността.
Виждах и разни неща. Неща, които е виждал или правил Шоки. Приказни, ужасни, невъзможни работи:
Видях тъмния палат на Ема-о в Земята на мъртвите с неговите сребърни и златни кули, инкрустирани с розов бисер и блещукащи скъпоценни камъни; лодки, които прекарват през светналото черно море духовете на покойниците до студената прегръдка на Повелителя на Смъртта.
Видях и хяки яко, Шествието на стоте бяса, които танцуват по друма на потънало в сън село, винаги на една крачка пред пълзящата зора.
Видях и ширнало се бойно поле. Десет хиляди воини в ризници, с извадени мечове, които, облени в кръв, се сражават за славата на тай-шогун.
Видях млада жена с разтворено кимоно и кожа като покрит с мед порцелан, която се бе излегнала в безкрайно поле нацъфтели хризантеми и се заливаше от смях.
И толкова много други неща!
Но колкото и да бях зашеметен и стъписан от всичко това, усещах, че и Шоки е не по-малко смаян от нещата, които знам пък аз: от дъгата над моста Голдън Гейт по заник-слънце, от величествените стоманени кули на Манхатън, видени от Емпайър Стейт Билдинг, от усещането, когато препускаш с порше кабриолет, вдигнало 200 км/ч, по магистралата Сан Диего, от бронзовата богиня със силиконови гърди, която се плацика в разпенените вълни на Малибу. Известно време си „разменяхме“ спомени, ахкахме и охкахме над невероятния опит на другия. Струваше ми се, че аз съм по-голям късметлия: Шоки бе натрупал спомени не само от един живот, а от поколения наред, които е опознал и със собствените си очи, и с очите на онези, в чиято кожа се е заселвал. Окаяният ми животец изобщо не можеше да се мери с такива чудесии, но макар и да не си разменихме мислите или характера, останах с впечатлението, че и той се чувства по същия начин: както винаги признателен, че е получил този дар — да вижда нещата от гледната точка на друг.
В крайна сметка не спечелих „битката“ за надмощие — усетих, че Шоки се оттегля някъде в дъното на съзнанието ми. Малко ми домъчня, сякаш се бях домогвал до пълната власт, но и осъзнах, че се налага той да се спотаи, ако искаме да продължим нататък. Когато най-сетне се изправих, още бях леко замаян, леко пиян, почувствах обаче и че Шоки е тук и ми помага да стана и да се закрепя на крака. Дума да няма, беше си изнервящо, но и някак успокоително да го имам до себе си. Облякох се, тръгнах да търся Йоримицу и изневиделица си дадох сметка, че никога през живота си не съм се чувствал толкова самоуверен — толкова силен телом и духом. Дори когато бях наперено хлапе и нали си бях телевизионна звезда, имах чувството, че целият свят е в краката ми.
Хареса ми.
Йоримицу още беше тук — крачеше с ръце на гърба из коридора. Бенкай както винаги бе на една сабя разстояние.
— Ние… аз излизам — рекох му.
— Не може — спря ме Йоримицу. — Твърде опасно е!
И досега се затрудняваше да ме погледне в очите.
— Според нас… според мен всичко ще е наред — възразих аз.
Не можехме да предприемем нападението срещу горьо-до, преди да се е мръкнало.
Щеше да ни отнеме само два часа да стигнем в Санта Барбара — пак оставаха три-четири часа, докато стане време да се готвим. Знаех, че Шоки изгаря от желание да поразгледа Лос Анджелис. Нямаше как да съм сигурен, но ми се стори, че Шоки не е викан от доста време. Изглеждаше очарован от изобретенията на съвременния свят.