Шоки се извърна към жената, която още лежеше в тревата и гледаше ужасена.
— Огенки дес’ка? — рече той.
Женицата сякаш изгуби дар слово, когато видя японските йероглифи, с които бе изрисувано лицето ми, и чу странните думи.
— Добре ли сте? — повторих аз.
Тя понечи да кимне, сетне посочи думите върху тялото ми. Докоснах бузите си с пръсти и ги погледнах. Боята явно се бе поразмазала от потта, избила след усилията ни. Дано не бе пострадал и Шоки.
— Que esta? — попита мексиканката.
С тези натръшкани окървавени хлапетии около нас нямаше за кога да обяснявам (да си рече човек, че изобщо можех да обясня нещо). Усетих, че Шоки пак се е оттеглил в главата — или в душата ми? — там, където се бе настанил.
Реших, че е време да бия отбой.
Хукнах назад към колата и отпраших възможно най-бързо. Замислих се какво ли съм причинил на онези хлапаци, дали не съм убил някого от тях. Не че ми бяха много симпатични, но бях крайно уплашен, че Шоки е надделял напълно и аз съм си останал една безгласна буква. Колкото и рицарски да бяха подбудите му.
Съвсем бях забравил за кръчмата, но когато малката барачка изчезна в огледалото, разбрах още нещо за Шоки.
Стори ми се, че съжалява, задето се е разминал с мексиканските специалитети.
Заклинание (IV)
Незримият вятър започва да кръжи около него. Шутен Доджи усеща как той се докосва до самата му същност. Онова, което доскоро не е било нищо друго, освен размазано петно по края на мрака, сега се беше разрасло и е разцъфнало в пронизващо ярка алена светлина, от която чернилката — занданът, където той толкова дълго е бил заточен — се стопява. Вятърът го сграбчва, бръква вътре в него с дълги нокти, за да изтегли повелителя на бесовете към нажежената червена звезда насред светлината.
Кървавите ритуали почти са приключили. Жертвите са принесени, обредите — извършени. Макар и все още да няма истински език или гърло, Шутен Доджи усеща вкуса на кръвта. Макар и да няма стомах, е заситен от нечуваните количества погълната плът и кости. Силата в него нараства, ветрищата, духащи между световете, го тласкат към портата между Горната и Долната земя и той копнее за отдавна изгубената плът и кръв, копнее отново да усети как е покрит с човешка кожа.
Звъни кристална камбанка, алената светлина става още по-ярка и дори Шутен Доджи се вижда принуден да затули многото си очи. Ето, това са последните заклинания, с които го призовават, и човешката му обвивка е почти готова да усети неговото величие — да се превърне в Шутен Доджи.
Халата отзад задухва още по-силно и го повдига към ослепителната светлина. Гласовете напяват в разнобой молитви, а разбесувалият се вятър им отвръща в контрапункт. Сега Шутен Доджи е в светлината, не може да бъде различен в нея. Алената горещина идва от неговата кръв и от кръвта на принесените в жертва хора, от която той е пил. С необузданата си топлина, с мощта и светлината си халите блъсват портата и я разтварят.
Шутен Доджи тъкмо се кани да мине през нея, когато светлината примигва. Вятърът утихва, зовящите гласове пропускат такт и замлъкват.
Портата се затръшва току пред него. Повелителят на бесовете ревва ядно и души мрака, който отново започва да се спуска.
Чува друга песен, далечна, галеща слуха. Алената светлина е прорязана от черни жили и започва да помръква. Халата променя посоката си и отново го тегли назад към парчетиите мрак.
Той се устремява напред, отваря широко всичките си очи да види каквото може да се види.
Зейнала е друга порта.
Онзи вече е минал през нея.
Гневът на Шутен Доджи отстъпва място на примирението, а след миг — и на развеселеността, понеже той е осъзнал: отколешният му враг ще го чака, повикан, както и Шутен Доджи, от отвъдното царство. Така е, откакто свят светува, така ще бъде вовеки.
Той не би приел друго (не че имаше избор).
Ветрищата се завъртат, утихват, сетне пак започват да духат заедно с подетите наново заклинания. Силата се завръща, пак го тегли към портата. Валмата на мрака се разнасят, тъмата отстъпва, алената светлина блясва отново. Шутен Доджи отново е обладан от кръвожадност, нейде из Горното и Долното царство зазвънява кристална камбана.