Роза слезе от бюрото и дойде при мен. Отпусна длан върху рамото ми, аз обаче извърнах очи, притеснен от позорно лицемерния си изблик. Но тя го изтълкува превратно.
— Извинявай — рече ми. — Как се казва момичето?
— Джени Лио — отвърнах и й връчих моменталната снимка, която ми беше дал Джон Дългуча.
Загледах как Роза се взира съсредоточено със зелени очи в сребристите линии на фотографията. Сетне поклати глава.
— Не. Не е била тук — отсече тя повече от убедено. — Знаеш ли кой й е бил сутеньор?
Подвоумих се. Опасявах се да не би Роза да попита откъде съм научил.
— Ако не се лъжа, май се казва Джон Дългуча, но данните не са пълни. Името познато ли ти е?
Роза кимна и присви презрително прелестната си уста.
— Да, представя се за Джон Силвър, по прякор Дългуча. Мъжът с телената закачалка за дрехи.
Усетих, че пламвам като домат, но Роза се бе обърнала към вратата, за да повика едно от момичетата. Дори и да намерех девойчето, не бях сигурен, че ще го върна на сводник с такава слава. Когато Роза седна отново върху бюрото, вече си бях възвърнал самообладанието.
— Роза Мендес — рекох и се взрях в лицето й.
— Моля?
— А, нищо. Само си помислих, че… Сигурно ще ти прозвуча като някой скапан англичанин, задръстен с расистки предразсъдъци…
— Може би си точно такъв.
— Не е изключено — кимнах аз, — но това твое име Роза Мендес нещо не се връзва с външността ти.
— А как според теб изглежда една Роза Мендес? Ниска, набита, с престилка на камериерка ли?
— Нямах предвид това… Аз такова… Помогни ми, моля те!
Тя се подсмихна.
— Явно те притеснявам. Майка ми е полушотландка, но баща ми си беше мексиканец до мозъка на костите. Ако се вярва на майка ми, съм наследила нейните скули и характера на баща си.
— Можеше да е и по-зле — отбелязах аз.
Роза понечи да отвърне нещо, но точно в този момент в кабинета влезе слаба като щека млада негърка по къси панталонки и блуза с гол гръб. Видях по ръцете й следи от боцкане. Носеше шапка с козирка, обърната настрани. Роза й подаде снимката на Джени.
— Познаваш ли това момиче, Деби?
Тя погледна снимката и по очите й разбрах, че е познала момичето. Наведох се напред, но негърката веднага подскочи като ужилена.
— Защо питаш?
— Този човек се опитва да я намери. Не се притеснявай, Деби, вярвам му.
И аз не знам как не се задавих от последните й думи.
— Виждали ли сте я? — попитах негърката.
— Това е Джули. Не знам коя си — отвърна тя. — Не съм я срещала от няколко седмици, но я познавам.
— Джули ли? — възкликнах аз. — Сигурна ли сте, че името е Джули?
— Ако не бях сигурна, нямаше да го казвам, драги ми господине. Точно така, това е Джули.
Имаше нещо гнило. Ако се вярваше на Джон Дългуча, момичето изобщо не е проституирало. Сводникът не бе споменал и да е използвало повече от едно име.
— Знаете ли къде живее? Къде бих могъл да я намеря?
— Чукаше я онзи кретен Джон Дългуча. Може би и сега ще я намерите, впита в дългия му чеп.
— Знаеш ли нещо друго за нея, Деби? — попита Роза.
Момичето се позамисли, но лицето му приличаше на черна дъска, която току-що са изтрили — по него не се изписа нищо. Накрая Деби кимна.
— А, да, падаше си по хамбургерите в „Джони Рокетс“. Все се навърташе около заведението, но я изритваха като мръсно коте. Понякога се промъкваше през черния вход и правеше по някоя и друга свирка на управителя, да й даде от сандвичите. Но никога не си взимаше пържени картофи или нещо за пиене. Луда за връзване, няма що.
— Нещо друго? — не мирясвах аз. — Знаете ли с кого е движела? Кои са й приятелите?
Деби само поклати глава.
— Благодаря ти, миличка — усмихна се Роза, — иди да си догледаш филма.
Момичето сви рамене и понечи да излезе, но после се обърна към мен.
— Ти да не си баща й? — попита ме.
Стъписан, побързах да поклатя глава.
— Не — отсякох прегракнало.
Негърката отново вдигна рамене.
— Жалко! Джули си търсеше бащата. Поредната тъпа путка, тръгнала да издирва шибания си баща.