Шутен Доджи отново се готви. Предчувствието, желанието — дори са още по-остри.
Още едно последно жертвоприношение и заветната — благословена, ала и прокълната плът — ще бъде негова.
21.
Надвечер пак се разфуча вятърът Санта Ана. Заблъска по прозорците на къщата на какуре навръх баира, зае се да изтръгва кафяви палмови листа и да ги върти из въздуха като хартиени аеропланчета. Любувах се от наблюдателницата на аления залез над океана — наситените багри бяха най-сигурен признак, че и днес замърсяването е много силно — подгонен от вълшебното проблясване на светлините в града и от спускащия се мрак. Всичко наоколо наподобяваше огромен китайски билярд: автомобилите се стрелкаха напред-назад досущ стоманени топчета, които отскачат и включват светещи мишени, улеи и допълнителни точки. Красота!
В къщата долу всички се суетяха. Влизаха и излизаха като същински легион Мъже в черно, отпрашваха нанякъде с автомобили, които не биеха на очи, и се готвеха за онова, което предстоеше. Йоримицу не ми беше казал почти нищо за нападението срещу горьо-до, а и аз не го питах. Бенкай продължаваше да се навърта само на хвърлей и макар Шоки да размени с него няколко пестеливи думи, на които Бенкай отвърна с неприсъща за него словоохотливост, аз почти не му обръщах внимание. Откакто бяхме извършили свързания с Шоки обред, Бенкай и другите, дори Йоримицу сякаш не намираха сили да ме погледнат в очите дори когато говореха именно на мен. Не че можеха да се объркат: аз продължавах да си говоря на английски, докато Шоки винаги прибягваше до японския. Въпреки че ние с него се разбирахме, и досега не проумявах нищичко от японския, ако той не идваше от Шоки. Действаше ми малко — къде ти малко, много объркващо, но лека-полека свиквах.
Както си седях и се любувах на града, пак се сетих за онези апаши, латиноамериканците, които бяхме натупали (или убили?) при мексиканската кръчма. Мисълта за тях ме тревожеше, но дали можех да си позволя подобни чувства при онова, което ни предстоеше? Макар и да не бях наясно с подробностите от нападението срещу горьо-до, съзнавах, че никой няма да се вживява в ролята на маркиз Куинсбъри или пък на шогуна на Хоншу. Всички какуре бяха прекарали поне известно време в медитация, както разбрах, размишлявали върху смъртта. Смаян, узнах, че никой не се притеснявал особено от нея — явно от доста време се готвеха за предстоящата битка — аз обаче със сигурност бях уплашен до смърт. Не че щях да бия отбой — на карта все пак бе заложен животът на Роза, може би не само животът й — но не бе по силите ми да се примиря току-така с положението.
Опитах се да го обсъдя с Шоки, ала установих, че ми е трудно да се свържа с него. Той очевидно също се подготвяше духом — с чий ли дух, с моя или с неговия? — и не желаеше да бъде безпокоен. Все пак наруших за кратко уединението му със своите страхове: притеснявах се и какво сме сторили на латиноамериканчетата, и какво предстои да причиним на оная паплач около Рипън. Усетих, че той отвръща с учудване какво толкова съм седнал да се вайкам за типове, способни да нападнат една старица, и със стоманена решимост за предстоящия сблъсък. Би трябвало да се досетя, че Шоки, който според моите представи не беше живо същество, изобщо не се страхува от смъртта. За същество, кръстосвало надлъж и шир Земята на мъртвите, нямаше нищо ужасно в това да преминеш в отвъдното. Шоки не бе подвластен в съществуването си на такива тленни неща като плътта и кръвта, той зависеше единствено от една по-ефимерна, а оттам и не толкова осезаема сила като колективната вяра.
Би трябвало да почерпя спокойствие от него, но не би. Би трябвало да намеря утеха в самата мисъл, в наглед безспорното доказателство, че не всичко свършва с тленния човешки живот. Можех да се осланям, разбира се, и на това, че съм бил дарен с най-безценния от всички дарове: възможността да надзърна в отвъдното, там, където няма забрава.
И все пак не знаех дали вярвам безрезервно. Бях сигурен, че вярвам в Роза, и знаех, че тъкмо тази вяра ме крепи.
Колкото до останалото: бях убеден, че нощта ще ми даде всички отговори.
Поехме на север заедно с Йоримицу, Бенкай и един от Мъжете в черно, който караше. С нас тръгна още една кола — новичък лексус, същият като нашия, ако не се брои цветът — която вървеше отпред. В нея имаше още четирима какуре и нашият шофьор гледаше да не изоставаме повече от един автомобил разстояние. Карахме сравнително бавно към Санта Барбара. Вече се беше мръкнало и пътят не бе много натоварен. Вятърът се беше усилил и току тласкаше колата. Всеки път, когато това се случеше, Бенкай, който седеше отпред до шофьора, го поглеждаше с присвити очи, но Йоримицу като че не се притесняваше особено.