Страхотен план, няма що, рекох си наум.
Всъщност какуре бяха обмислили нещата малко по-внимателно, отколкото го изкарваше Йоримицу. Така и не разбрах дали ми се прави на смирен, на непроницаем, или просто си придава важности — макар че в никое друго отношение не ми се е струвал надут.
Наближаваше единайсет часът, когато подминахме табелата с името на Санта Барбара в началото на града. Нащърбената месечина мъждукаше едва-едва, затова пък се виждаше вездесъщото сияние на Лос Анджелис, а по ясния черен небосвод блещукаха рой звезди. Бяхме смъкнали стъклата на прозорците и усещах соления въздух на пристанището на Санта Барбара, навремето прелестен естествен залив, отдавна съсипан и осквернен от редиците нефтени сонди от сива стомана, щръкнали сред вълните като ръждиви губерки върху синя възглавничка. След като се изкачихме на баира, съгледах в далечината червени и бели светлинки, мигащи върху сондите. Нощем дори те не изглеждаха чак толкова грозни.
Следвахме по магистралата колата пред нас почти до централната част на града. Санта Барбара е мокрият сън на богаташа, тръгнал на пазар: в центъра е пълно с какви ли не засукани ресторантчета и бутици с астрономични цени. Всъщност точно такова ми е мнението за всички „тузарски“ градове, където върху табелата на всеки втори магазин се мъдри „уникати“ или „експонати“, където всяка очукана дрънкулка е пробутвана за антика с подобаващата цена и където, ако не си фрашкан с пари и не си красив като киноактьор, се държат с теб като с последния боклук. Дума да няма, тук е ужасно лъскаво и точно тук трябва да дойдеш, ако си тръгнал да си купуваш марков сапун или свещи с мирис на френско грозде, но пак тук непрекъснато се озърташ да не би ченгетата да те спрат и да те тикнат зад решетките, ако начаса не покажеш златна кредитна карта на „Американ Експрес“.
По пътя с две платна поехме към хълмовете в края на града. Изкачихме един баир, спуснахме се в нещо като ждрело и Йоримицу посочи наляво. Понаведох се да погледна през прозореца и на най-високото било видях светлини. Различих голяма бяла къща, ала бяхме много далеч, за да видя и подробностите.
— Вилата на Рипън ли? — попитах аз.
Йоримицу кимна. При тази гледка усетих как Шоки се размърдва в дъното на съзнанието ми и инстинктивно посяга към ръкохватката на меча, но него го нямаше. Бенкай стисна картечницата, дори шофьорът се прокашля.
В подножието на хълма, където бяха владенията на Рипън, шосето се разклони: основният път продължи нататък по ждрелото, а вторият път — само с едно платно, залъкатуши нагоре по баира. Колата пред нас зави по второстепенния път към имението, ние обаче не я последвахме. Погледнах към Йоримицу, но той пак се направи на важен — в тон с кимоното.
Шофьорът подкара бавно по пътя, който криволичеше по баира, и от това напрежението в автомобила стана още по-голямо. Когато отново погледнах Йоримицу, той бе затворил очи и мърдаше устни — или медитираше, или се молеше без думи. Отпред Бенкай бе стиснал картечницата толкова силно, че кокалчетата на ръцете му чак бяха побелели, а шофьорът забарабани припряно с пръсти по волана, но Бенкай изсумтя ядосано и го спря. Бях смаян колко спокоен се чувствам, само дето малко ме присвиваше под лъжичката, и го отдадох на Шоки, макар че в момента не чувствах никакви признаци на живот от страна на моя „гост“. Ако не бях толкова невъзмутим пред лицето на ожесточения сблъсък, нещо, което съвсем не ми е присъщо, хич и нямаше да разбера, че Шоки е тук.
Шофьорът отби от пътя и пое по черна просека, която, ако не знаеш, че минава оттам, изобщо няма да я забележиш. Автомобилът заподскача и застена, от стърженето на колесника ми настръхна косата и ме побиха тръпки, точно както щеше да стане и с човека, който щеше да закара колата на поправка в автосервиза и да получи сметката.
Спряхме веднага щом се скрихме от главния път. Бенкай и шофьорът скочиха от колата и изтичаха при багажника, а ние с Йоримицу слязохме бавно от задните врати. Беше доста тъмно, но все пак видях, че сме спрели на място, откъдето черният път се изкачва под стръмен наклон нагоре към билото. Нямаше начин лексусът да се справи с такъв терен. В тъмното от тази страна не виждах владенията на Рипън, нито пък върха на баира, но дотам имаше най-малко половин километър и след като Бенкай и шофьорът разтовариха абаносовото ковчеже с меча, се замолих да не се налага да се катерим пешком.
На молбата ми отвърна дрезгав вик на японски, разнесъл се откъм шубрака. Сега вече Бенкай също държеше меч, но го свали, когато откъм храстите изскочиха двама какуре. Размениха няколко думи с Йоримицу, аз обаче се мъчех как ли не да вдигна с две ръце меча от ковчежето, затова не им обърнах внимание. Още щом го докоснах, и усетих как ме пронизва електричество — беше Шоки. Вдигнах меча във въздуха и за миг ми се стори, че пак ще го изпусна, ала това чувство бързо се стопи. Оръжието ми тежеше, но не както преди. Установих, че ми е по-лесно, ако опра края на острието върху рамото си, сякаш съм преметнал на него пушка. Насмалко да си отсека ухото: погледнах рязко надясно, защото оттам се чу тътенът на двигател, и реших да закрепя върху рамото си меча откъм плоската страна.