Йоримицу ме повика по име и ми показа да го последвам в гъсталака. Там ни очакваше открит черен джип. Какуре, който ни бе докарал дотук, се метна зад волана, а Бенкай ми махна да се кача отзад.
Докато заобикалях джипа, видях обезглавени трупове.
И четирите бяха облечени в черно, но в униформа, по-различна, отколкото на какуре. И никой не беше с дълга коса, както мъжете на Йоримицу. Главата на всеки бе отрязана доста старателно — всъщност колкото повече се взирах, толкова повече се убеждавах, че не е никак старателно — и бе положена върху гърдите на жертвата. Предположих, че е направено с меч. Въпреки че силният вятър Санта Ана брулеше дърветата, във въздуха пак се носеше гадната смрад на кръв, а над труповете вече кръжаха с жужене какви ли не насекоми.
— Горьо-до? — прошепнах аз.
Йоримицу кимна. Видях, че се усмихва — зъбите му светнаха.
Побиха ме тръпки.
Йоримицу ме последва отзад на ланд ровъра, а Бенкай, както винаги, зае мястото на стрелеца отпред. С нас дойдоха и двама от какуре, които явно бяха очистили горьо-до — метнаха се на страничните стъпала и се хванаха за дръжките. Шофьорът даде на заден, излезе от шубрака и подкара нагоре по стръмния черен път. Не включи фаровете, макар че балдахинът на кичестите дървета затулваше мъждивия светлик на тъничкия полумесец и направо се чудя как той вижда пътя. Дори и джипът да имаше ресори, те изобщо не се усещаха от тежестта на шестимата пътници — и аз не знам как, докато изкачвахме изровения път, не ни окапаха зъбите, не си натъртихме задниците и не си изпотрошихме кокалите. Понякога пътят между огромните дънери на дърветата се стесняваше дотолкова, че мъжете на страничните стъпала трябваше да се навеждат, ако не искаха клонаците да им отнесат главите.
Някъде по средата на склона пътят стана по-равен и гладък, по едно време дори излязохме на полянка и аз видях светлините на владенията на Рипън горе. Стори ми се, че чувам някакво бучене, но не знаех откъде идва — дали от къщата или някъде от главата ми. Стрелнах с очи Йоримицу, който погледна към къщата и кимна.
— Започнало се е — рече ми.
Сетих се за Роза и усетих как пак ме присвива под лъжичката. Стиснах още по-силно меча. Това явно накара Шоки да излезе по-близо до повърхността и да ме успокои. Подейства ми така, сякаш бях обърнал един бърбън.
— Дали да не побързаме? — попитах аз.
— Има време — отвърна Йоримицу.
Пак навлязохме в непроходимата дъбрава и шофьорът намали скоростта. Мъжете отстрани скочиха от стъпалата и затичаха редом с джипа. Бенкай се изправи и се подпря с една ръка на предното стъкло, а с другата стисна картечницата.
— Какво има? — прошепнах аз.
Шоки го чу пръв и се изправи с насочен меч. Бенкай бе почти толкова бърз като него: насочи дулото към звука. Започна като свистене, сякаш пада бомба, а щом се приближи, се превърна в писък.
Сянката се стрелна от небето — чернееше се в нощта. Блеснаха две жълти очи, Шоки замахна с меча, а след миг и Бенкай изстреля един картечен откос. Сянката смени внезапно траекторията си и се шмугна встрани от джипа. Сетне се обърна с кикот, пресегна се с две лапи, сграбчи единия какуре, скочил от страничните стъпала на джипа, и го отнесе в мрака. Човекът пищеше като обезумял.
Всички стиснахме оръжието и зачакахме повторно нападение, но наоколо цареше тишина. Подир миг тя бе разцепена от свистене и Шоки вдигна меча. Сянката отново се стрелна от небето и се насочи право към джипа. Този път не свърна, но Шоки насочи острието, скочи от ланд ровъра и излая някаква заповед. Другите начаса го последваха.
Изкорменият труп на отвлечения Мъж в черно тупна точно насред капака и смаза джипа отпред. От двигателя бликна гейзер вряла вода и нагорещено масло. Въздухът се изпълни с миризмата на кръв и горяща плът.