После бесът ни връхлетя отново. Този път тихо — летеше досами земята като самолет, който не го ловят радари, и си личеше къде е само по жълтия блясък в очите.
Това стигаше.
Шоки се завъртя и падна на коляно точно когато страшилището посегна да сграбчи Йоримицу. Тъкмо когато вдигна с остри нокти шапчицата върху главата на водача на какуре, Шоки замахна нагоре с меча и завъртя китка. Чудовището изпищя и запляска като обезумяло с набраздени от вени криле, за да се изплъзне от огромния меч или най-малкото да изтръгне ръкохватката от ръцете на Шоки.
На куково лято!
Шоки се изправи в цял ръст, замахна надолу с меча и отблъсна гърчещия се бяс към земята. От огромната рана в търбуха му рукна някаква тъмна течност със сярна миризма, от която тревата мигом се спаружи. Бенкай и другите бързо се присъединиха към схватката и се запретнаха да съсичат беса. Той продължи да пищи и стене, да се гърчи, докато не бе надробен на мънички парченца. Но дори и тогава успя да вдигне уродливо главище и да блъвне нещо върху един от Мъжете в черно. Бесовската слюнка уцели какуре по бузата, която веднага се стопи. Мъжът се разпищя, но Бенкай тутакси скочи връз него, стиснал късия меч в ръка. С върха на острието изряза засегнатото място върху кожата. По лицето на ранения бликна кръв, но той поне престана да пищи.
— Какво беше това? — попитах аз и забих меча на Шоки в насечения на късчета бяс, който продължаваше да се гърчи.
Шоки понечи да се оттегли отново, но след като зададох въпроса, усетих, че пак се е приближил до повърхността, и още преди Йоримицу да е изрекъл отговора, го чух в съзнанието си.
— Шикоме — поясни Йоримицу и от Шоки разбрах, че това е поредният от множеството бесове повелители и слуги на горьо-до.
Наплютият какуре се стисна за бузата и пак застена. Бенкай се надвеси над него, ала и на мъждивата светлина видях, че от едната страна цялото лице на човека е почерняло. Клетникът отново се бе свлякъл на колене и трепереше или може би се гърчеше. Йоримицу и другият Мъж в черно отидоха при него, аз ги последвах. Човекът беше обронил глава и я бе заровил под мишницата си. Бенкай се пресегна и като го сграбчи за косата, извърна лицето му, за да го огледа. Йоримицу поклати глава и погледна Бенкай, който на свой ред извърна очи към мен.
Аз не разбрах, затова пък Шоки схвана за какво става дума. Без да се колебае и миг, отиде зад проснатия на земята какуре и вдигна меча.
Замахна само веднъж, главата на горкия мъж се търкулна от раменете му и тупна с лицето надолу в тревата. Още няколко мига тялото му стоеше изправено, а от шията бликаше кръв, после и то се свлече в прахта.
— Божичко — простенах, загледан надолу.
Кръвта още се стичаше от тежкия меч в ръката ми. Йоримицу отиде да огледа какво е останало от джипа. Трупът на какуре, пуснат от небето, беше станал на въглен от нагорещения двигател и струйките пара, които и досега се виеха над капака. Йоримицу затвори очите на мъртвия си другар и за миг подържа длан върху лицето му.
— Хайде! — рече той и погледна към владенията на Рипън. — Да вървим.
За огромна моя изненада изкачихме баира без други произшествия. Беше стръмно, но не се затруднихме. От време на време Йоримицу спираше и ми напомняше, че вече не е в първа младост, но въпреки това настояваше да бързаме и той да върви отпред. Останах с впечатлението, че чака тази вечер от много отдавна, едва ли не цял живот, и е преизпълнен с решимост да крачи отпред, да води. Бенкай пазеше отзад.
На билото пътеката ни изведе на широка морава зад вилата на Рипън. Тук-там имаше цветни лехи и множество метални скулптури — дори в тъмното разпознах изкривените източени линии на статуя от Джакомети — но от мястото, където стояхме, до къщата нямаше никакво прикритие. Огромната триетажна постройка бе окъпана в светлини, едно от крилата бе озарено от синкавото отражение на плувния басейн. Сега, когато вече виждахме къщата, бученето в главата ми като че ли се усили и аз усетих, че Шоки се старае още повече да ми помогне да го заглуша.
— Сега какво? — попитах аз.
Йоримицу разтърка слепоочията си с върховете на пръстите. Запитах се дали и той долавя бученето.
— Сега чакаме — рече той.
— Какво?
— Шутен Доджи — пророни Йоримицу.
„Ха!“, казах си наум.
Колкото повече чакахме, толкова по-силно ставаше бученето. Накарах Шоки да ми помогне да го заглуша, а Йоримицу направо държеше главата си с ръце. Но Бенкай и оцелелият Мъж в черно сякаш не бяха засегнати.