Разбрахте ли сега?
Ченгетата обаче не се хванаха толкова лесно. Онези хубостници от Сан Бърду вдигаха пара най-вече заради нападението в стил „камикадзе“ срещу двама от техните хора. Йоримицу обаче изтъкна, че не сме имали друг избор, ако сме искали да освободим Роза. Попитаха и мен за това — само свих рамене и повторих същото, както и Йоримицу. Той предостави неоспорими доказателства, че Рипън е свързан с „Небесно псе“ и якуза, така че накрая всички останаха доволни. В общи линии.
— Ами всички онези трупове във вилата на Рипън? — попитах Роза, когато останахме сами. — Бесовете и горьо-до, и какуре?
— Не се безпокой. Какуре избиха до крак горьо-до и изнесоха труповете. Изгориха бесовете в пожара, избухнал във вилата на Рипън.
— Виж ти, да се не начуди човек! — възкликнах аз. Роза беше съгласна с мен. — Но пак не е толкова странно, както това, че ти стреляше с картечница.
— Бенкай свърши мръсната работа — изчерви се тя.
— Но къде си се научила да стреляш така? Ако опрат до мен, дори няма да знам как се маха предпазителят.
— Ако работиш по улиците на Лос Анджелис, научаваш какво ли не — обясни Роза. — Трябва да ме видиш някой път с бръснач или белезници.
Чак дотам не се стигна.
Иска ли питане, около историята се вдигна страхотна шумотевица. Смъртта на Рипън разтърси града досущ земетресение от седма и половина степен по Рихтер. Бях на сигурно в болничната стая — между другото полицаите от Фукуока се измъкнаха по терлици — но когато ме изписаха, онези добичета от медиите вече ме причакваха. В болницата им се изплъзнах, ала щом се опитах да се прибера вкъщи се оказа, че съм под обсада. Влязох в апартамента колкото да си взема някоя и друга дрешка и парите на Джон Дългуча от хладилника. После двамата с Роза пренесохме нелегално мангизите през границата и си отживяхме в един мексикански курорт на морето. Наливахме се с долнопробна бира, тъпчехме се с лютиви манджи и се чукахме до припадък върху мръсния пясък.
След три дни медиите ни надушиха и довтасаха.
Щом се прибрах, намерих вкъщи цяла камара телеграми и съобщения. В половината се изказваха най-искрени благодарности, че с моя помощ Рипън е предал богу дух, другата половина съдържаха предложения за роли. По едно време вече си мислех, че едва ли не всички искат да получат правата върху моята автобиография: кабелните и ефирните телевизии, дори (голям майтап!) „Усмихнатото хлапе“. Цифровите изражения на сумите бяха зашеметяващи. Една от кабелните телевизии бе започнала да върти по три пъти на ден „Солникови и Пиперкови“, видеокасетите със сериала се грабеха като топъл хляб.
Както личеше, публиката все не можеше да ми се насити.
Накрая дадох интервю единствено на Дъг Хюс от „Варайъти“. Имах и по-добри предложения, но си рекох, че съм му длъжник. Той успя да продаде дори онова старо интервю, което беше взел за книгата си. А издателство „Рандъм Хаус“ грабна ръкописа и плати за него луди пари.
Имах предложения от всички големи агенции, но накрая отказах на всички до една. Звъннах на Кендъл Арло от гилдията на киноактьорите и я попитах не иска ли тя да се занимава с предложенията. Отпърво момичето не можеше да повярва на ушите си, но после се запали. Сега-засега съм единственият й клиент, но петнайсет на сто от мен — най-малкото в момента — е повече, отколкото тя печелеше в Гилдията. И да знаете каква е оправна — пазари се като дърта циганка.
След големи душевни мъки реших отново да се впусна в Индустрията. Понякога дори не ми се вярва, но напоследък се нагледах на неща, които никак не са за вярване. Знам, зарекъл съм се никога повече да не играя в киното, сега обаче се чувствам нов човек. Сега вече възприемам света по съвсем различен начин, той ми се струва изпълнен с много повече чудеса. Макар и да разбрах, че има много по-големи ужасии от онова, от което съм се страхувал някога, ми беше показано, че съществуват и приказни неща, за каквито дори не съм дръзвал и да мечтая. Чувствам се по-силен, по-смел, зареден с нова енергия.
Дявол го взел, дали пък у мен не е останало нещичко от Шоки! Всъщност сигурен съм, че е останало. Но понякога се питам дали не съжалява за онази пастърма в мексиканската кръчма.
Срещаме се с Роза, но не съм сигурен за съвместното ни бъдеще. Тя строи нов „Нощен приют“: по-голям и по-хубав, разбира се, и пак води своите благородни битки. Знам, винаги ще я обичам, но имаме и черни общи спомени, които понякога застават между нас. Вероятно трябва да поизчакаме, за да видим как ще се развият нещата.