— Достатъчно топло ли е? — повтори япончето на безупречен английски, след това изръкопляска като баща си.
Жената продължаваше да снима — пипаше професионално.
Идеше ми да се ядосам, но ме напуши смях.
Японецът си умираше от щастие, че ме е познал — как да му се ядоса човек! Ще прощавате за израза, но сигурно бях първата знаменитост, която срещаха по време на посещението си в Холивуд. А вероятно и последната, освен ако не се престрашаха да отскочат до тежкарския Палисейдс. Рекох си: е хайде, чудо голямо! Не се втелявай!
— Достатъчно топло ли е? — попитах на свой ред, осланяйки се на възторжената имитация на нявгашната слава.
Японецът само дето не подскочи от радост. Дори жена му си позволи да се усмихне зад камерата, а малчуганът се изкикоти истерично. Мъжът се поклони и ловко като жонгльор, който събира направо от въздуха петачета, ми подаде визитната си картичка. Срам, не срам, трябва да призная, че нямам визитни картички, затова само се поклоних още по-дълбоко. Някъде към минута стояхме и се гледахме, после японецът пак кимна, вдигна отново камерата и притиснал шапката си, хукна по улицата, зарязвайки жена си и детето на около половин пресечка подире си. Жената тутакси го последва с камерата. Поклатих глава и се засмях на това шествие.
Качих се в колата и пак подкарах на запад, после свърнах за по-пряко на юг, към Ла Брея. Беше ми толкова леко на душата, че спрях да се почерпя с две лютиви наденички и диетичен севън ъп. Хапнах на крак, като използвах покрива на автомобила за маса, после пак се качих в колата и поех към Мелроуз — щом стигнах „Джони Рокетс“, намалих скоростта и свърнах към бордюра. Около барплота бяха насядали неколцина души — някои очевидни туристи, други лъжепънкари с кожени якета за по четиристотин долара едното, които преживяха скъпите-прескъпи недопечени хамбургери, инак заведението бе почти празно. Ако не друго, пред него определено не се виждаха проститутки.
Върнах се на Мелроуз и се отправих на север, към Феърфакс и каньона Лоръл. Когато навлязох в Долината, вече наближаваше най-натовареното време по шосетата и започнаха следобедните задръствания. Подкарах по криволичещия път през каньона след една бронзова руса богиня в кървавочервен кабриолет. Дългата й коса блестеше още по-ослепително и от лъскавата боя на автомобила, но по едно време красавицата започна да ми лази по нервите — току се оглеждаше в огледалото за обратно виждане и лъкатушеше от едното платно в другото. Накрая я подминах, там където откъм страната на Холивудските хълмове пътят се разширява. Все пак я погледнах в огледалото, колкото да видя колагеновите й устни и неестествено щръкнали гърди — истинско предизвикателство към земното притегляне — до които всъщност се свежда Холивуд.
Такъв, какъвто го знаем.
Вече след като навлязох в Долината, подкарах по магистралата и пришпорих за кратко грохналия си японски звяр така, че той вдигна цели сто и двайсет километра и се разтресе, сякаш е изпаднал в делириум тременс, после пак намалих скоростта на деветдесет километра и се прехвърлих в платното за бавно движение. След километър — километър и половина се озовах в страхотно задръстване и чак до Шърман Оукс се наложи да пъпля като костенурка. Пъхнах в касетофона запис на Уорън Зивън и се опитах да се наслаждавам на пътуването, докато Уорън ми изнасяше серенада на тема адвокати, патлаци и пари. Любувах се на гледката, докато автомобилите от двете платна пъплеха в двете посоки. Беше поредният съвършен ден в Лос Анджелис: двайсет и пет градуса на слънце и небе с цвят на пикантна кафява горчица. Бях свободен, с бяла кожа и пълнолетен, нямах да върша нищо, ако не се брои това, че по поръчка на сутеньор, който използва не по предназначение металната част на закачалките за дрехи, трябваше да открия младичка проститутка и да се радвам на пищното зрелище, наречено живот, и на задръстванията по пътищата.
Свърнах към Сепулведа и поех по прочутия булевард на север. Сепулведа е любимата ми улица в Лос Анджелис — първия път, когато идват тук, нюйоркчани задължително произнасят името погрешно и после до края на живота си го разказват като майтап. Викат й Съпъл-вийда, макар че „съпъл“1 е последната дума, с която ще ти хрумне да опишеш саждите и задръстванията. Прекосих квартал Шърман Оукс с неговото стълпотворение от ъглови магазини за полуфабрикати, бензиностанции с намаление и жилищни блокове, които, колкото и невероятно да звучи, са в стил рококо, но въпреки това са си абсолютно еднакви, сякаш са правени по калъп. Онова приятелче Уорън пееше от касетата за тъжния живот на въоръжен до зъби сърцат мъжага на име Роланд. Когато наближих оживения квартал на проститутките Ван Нюйс, слънцето вече залязваше над Вентура, свърши и касетката, която засъска тихичко като наденици на скара.