Заедно с десетина други зяпачи обиколих бавно булеварда, но не забелязах нищо, което да привлече вниманието ми. В тази част на Долината облечената в ликра тълпа се състои главно от бели, макар че мярнах и две-три латиноамерикански физиономии. Но явно и тук всичко се променяше непрекъснато. Мина и полицейска кола, ченгетата обаче не проявиха никакъв интерес към момичетата и техните клиенти. Пазеха интереса си за провежданите на всеки два месеца хайки, когато екипите на местните телевизии надлежно ги следваха по петите и запечатваха за идните поколения и за новините в шест часа колко бдителни са блюстителите на реда в Лос Анджелис. Полицейският автомобил спря пред една от закусвалните. Там вече се мъдреха още две полицейски коли.
И аз не знаех какво точно търся. Не че очаквах да зърна на улицата изгората на Джон Дългуча — мен ако питате, мислех, че отдавна се е вдигнала от Лос Анджелис. След „Нощен приют“ не знаех дали Джон Дългуча ме е преметнал за момичето, или то е преметнало него. Не ми приличаше на чак такъв загубеняк, но знае ли човек? Сърцето е странен мускул, стават какви ли не неща. Нищо чудно девойчето да е изиграло Джон Дългуча, дето е думата, да е стоварило неговите камъни по неговата глава, а после, ни лук яло, ни лук мирисало, да се е прехвърлило на следващата жертва.
Уж смятах да се върна на магистралата и може би да пообиколя още веднъж Холивуд, за да видя какво ново, но при вида на всички тези заведения по Сепулведа не се стърпях и се поддадох на изкушението. Откакто се помня, неоновите реклами на бира ме привличат както прословутите лампи — мушиците. Тря-я-я-с, спирачките. Заковах пред едно наглед сравнително безобидно заведение на име „Валенте“ и се пъхнах вътре да обърна една ледена.
И що да видя — то си било бардак!
На малката сцена под мъждивите мигащи прожектори някаква кльощава като щека блондинка с разнокалибрени гърди и електриковочервени косми по венериния хълм се тресеше като грохнала епилептичка. Стискаше с все сила очи и юмруци. По едното й бедро се стичаше тъничка червена струйка — кръв или може би боя за коса, примесена с пот, но не изгарях от желание да се приближавам и да разбера какво е.
Бях изненадан от навалицата вътре. Всички сепарета бяха заети, при бара имаше само един-два свободни стола. На голямата маса в ъгъла прегракнало се кикотеха цяла сюрия строители, мръсни и вмирисани след цял ден бъхтене под палещото слънце. Другите в заведението нямаха вид на хора, които се скъсват от бач.
Поръчах си бира и един „Джак Даниълс“. „Джак“-ът беше разреден с вода, а халбата с бирата не беше мита от времето, когато президент беше Картър, но заведението работеше все още на дневни цени и това обясняваше навалицата. Повторих поръчката. Когато бях готов да я потретя, си поисках от бармана бутилирана бира и барманът само дето не си умря от изненада, че в хладилника му се намира някое и друго шише. После се изтипоса пред мен да позяпа как сипвам бирата в халбата — останах с впечатлението, че подобна гледка е рядкост по тия места — та се възползвах от намалението и му показах снимката на проститутката на Джон Дългуча.
— Познаваш ли я? — попитах го.
Той плъзна поглед по лицето й.
— Курве — рече ми.
Кой знае защо, ни в клин, ни в ръкав се развълнувах и се наведох напред.
— Познаваш ли я?
— Курвето си е курве — отсече барманът и се запиля някъде.
Курвето си е курве.
Така преспокойно можеше да се казва и този, и всички останали бардаци наоколо. Това бе мантрата, която клиентите повтаряха като курдисани и заради която налитаха на тази част на града като мухи на мед. Усетих, че трябва да се отвратя или възмутя, но нещо не намирах сили.
Стичаха се тук да оплакнат очи, да позяпат увиснали като празни пазарски чанти гърди и срамни косми, гъмжащи от пичи въшки, да си помечтаят, че може би има някаква надежда да се спасят с две ръце, направени от боцкане на решето. Огледах заведението и тъжните грозни лица. Плешивеещите глави и възголемите или омалели костюми. Брадичките, бръснати, недобръснати, и косматите уши. Кръчмата приличаше на гробница на полиестерни евтинийки. Повечето посетители бяха втора младост, но тук-там мярнах и неколцина младежи. Почувствах се смазан от всичката тази самота, отчаяние, ужасия. Стори ми се, че съм се озовал в някой от онези филми за зомбита, в които несретниците с мъртви мозъци се движат през живота просто защото нямат сили да проумеят, че са мъртви. Вършат отново и отново малкото неща, които помнят, без всякаква причина, без дори някакво далечно подобие на радост.