В лошите стари времена ненавиждах ранните снимки. Дори в най-добрите си моменти все не можех да си спомня репликите, а в осем сутринта това си бе направо изключено. През цялата си кариера не помня и един-единствен път, когато да съм си казал преди пладне правилно думичките. Най-хубавото на „Солникови и Пиперкови“ — е, след несекващия поток от мацки — бе, че снимахме все в късния следобед. Добрият стар татко Пиперков дори го беше включил като условие в договора си. Бог да го благослови, и той, човекът, редовно си имаше проблеми със сутрешното главоболие.
— Мартин Бърнс? — попита ченгето, сякаш не знаеше.
Беше чернокож, беше прехвърлил петдесетте и бе с едри като на кон зъби и малки очички. Изглеждаше як като разплоден бик. Колегата му беше бял и сигурно бе с десетина години по-млад, затова пък ми се стори дваж по-кекав. Приличаше на пиянде.
Кимнах и се прозинах.
— Аз съм Дикенс, а той — Фенстър — рече бялото ченге и се ухили до уши.
Колегата му също се подсмихна.
— Е, и? — казах му.
Ченгетата си умират за сутрешни хайки. И бездруго трябва да стават рано, колкото да тръгнат по света и да сеят злобата си, задето живеят като скотове. Усвояват го бързо, понеже са принудени да носят ужасните сини униформи и тежките черни обуща. Пък и имат психологическо предимство, ако ти се изтърсят заедно със слънцето на вратата — чистички и свежи, със сака и вратовръзки, докато ти още шляпаш бос и рошав и се опитваш да не усещаш собствения си сутрешен дъх и да изстържеш с предни зъби гадния бял налеп по езика си.
— Ама не се ли сещате? Аз съм Дикенс, а той — Фенстър.
Продължих да ги гледам като ударен с мокър парцал.
— Телевизионната поредица. Не я ли помните? Въртяха я веднага след „Солникови и Пиперкови“. С онзи, дето играеше и в „Семейство Адамс“. Как му беше името?
— Джон Хюстън — отвърна черното ченге. — Дъщеря му пък играеше във филма Мортисия. Изабела.
— Хм… нещо не се сещам — казах аз.
Питах се като през унес защо изобщо водим този разговор. После си спомних, че няма човек в Лос Анджелис, който да не си въобразява, че е в Индустрията. Най-малкото всички говорят така, сякаш са част от нея.
— Изненадан съм, че не помните — отбеляза бялото ченге.
— Беше преди цяла вечност.
— Така си е — съгласи се ченгето и двамата с колегата му кимнаха.
Белият полицай още се хилеше, сигурно се бе отдал на похотливи мечти за Изабела Хюстън. Продължихме да стърчим на вратата, погълнати от блажените си тъжни спомени за едно време.
— С какво мога да ви бъда полезен, момчета?
Черното ченге се изопна като струнка.
— Аз всъщност съм детектив Роуан.
— А това сигурно е сержант Мартин? — подметнах аз.
Тъпи вторачени погледи. Това си е то, с тези хора няма управия!
— Холоуей — поправи ме колегата — вече не се хилеше. — Лейтенант. Отдел „Убийства“.
— Искаме да ви зададем няколко въпроса. Нали нямате нищо против да влезем?
Свих рамене и ги пуснах в хола. Вдигнах купчината вестници от канапето и дотътрих от трапезарията още един стол. Сложих го срещу канапето, от другата страна на масичката, отрупана с книги и списания, и седнах. Тъкмо махнах към канапето, и видях как Роуан се пипа по възела на вратовръзката — много хитро, няма що, не го забеляза никой! — даваше знак на колегата си. После седна, но Холоуей започна да снове точно зад мен. Чух го как вдига разни неща от бюрото, за да отклони вниманието ми, но аз най-нахално продължих да зяпам черния детектив.
— Кой е умрял? — поинтересувах се.
Роуан ми се усмихна, както се усмихват само ченгетата: ъгълчетата на устните му се вдигнаха като театрална завеса, инак лицето му остана безжизнено.
— Леле! — ахна Холоуей зад мен.
Това вече бе достатъчно, за да се обърна. Детективът беше намерил моя „Златен глобус“. Затисках си с него листовете, той беше потънал в прах. Друг на мое място отдавна да го е заложил, но какво да правя, като съм си сантиментален! Холоуей го гушна като пеленаче.
— За какво сте го получили? — поинтересува се той.
Мъничкият надпис беше паднал още през осемдесетте.