Погледнах го и се свъсих като буреносен облак.
— Какво, и това ли е поверителна информация?
Поклатих глава и се върнах в хола да си обуя обувките. Роуан не се бе помръднал, още седеше като препариран на канапето. Загледа как си завързвам връзките и се изправи едва когато станах и се вторачих в него. Последвах го навън, Холоуей подсигуряваше тила.
Роуан отиде право при вратата на шофьора, а Холоуей отвори задната врата на автомобила без регистрационен номер. Тъкмо наведох глава и понечих да се кача, когато той стовари месеста длан върху рамото ми.
— Ей! — подвикна Холоуей. — А оная, кльощавата, не си ли я чукал. Дето стана адвокатка.
— Сюзан Дей ли? — уточних аз.
Той закима възторжено. Въздъхнах и поклатих глава. Холоуей изсумтя разочаровано и ме натика на задната седалка.
— И сега нямам нищо против да й го начукам — рече ми той. — Падам си по тънките.
После потеглихме.
Роуан и Холоуей ми вадиха душата почти до вечерта. Задаваха ми дежурните въпроси, аз обаче не се давах и туйто. Усещах, че го правят, колкото да отбият номера. И аз не знам защо, може би думите на Сид Тайтелбаум все пак имаха някаква тежест за тях. Или пък разбираха, че само си пилеят времето. Роуан ми се видя по-умен от средното за ченге. Или може би бях станал симпатичен на Холоуей с онази снимка, на която съм заедно с Клинт. Можеш ли ги разбра тия ченгета и какво им се върти в главата? Най-неприятното бе, че не ме пускаха до тоалетната, кажи-речи, цял ден. Това им е тактика — ще се изненадате колко е действена — но който като мен си пада по чашката, с времето се научава и да стиска.
Преди да ме пуснат, Роуан отново се опита да ме притисне до стената със заканата да ми отнеме щатското разрешително, но и тук удари на камък дори повече, отколкото с кенефа. Ченгетата наистина могат да ти разкажат играта, ако се заядат и се запретнат не на шега да ти отнемат разрешителното, но бюрокрацията е толкова неуправляема, полицаите трябва да преодолеят толкова заседания и опровержения, че докато те лишат от правото да работиш като частен детектив, като нищо ще минат няколко месеца, че и години. Полицейското управление е в състояние да ускори малко процедурата, но аз не смятах, че заслужавам чак такова внимание, пък и Роуан надали си умираше от желание да задейства цялата тази машина и да използва връзките си заради такава дребна риба като мен. Виж, можеше да ми отнеме временно разрешителното за носене на оръжие, това си беше територия изцяло на полицейското управление, само дето ченгетата отказват да издават такива разрешителни за Лос Анджелис и той нямаше как да ми го отнеме. Подобна политика ни най-малко не пречи на половината население на града да си се разхожда въоръжено до зъби, но инак върши работа по време на избори.
Накрая Роуан и Холоуей вдигнаха ръце и ме пуснаха да си вървя по живо по здраво барабар с пълния си пикочен мехур и киселата физиономия. Сбогувах се, общо взето любезно, доколкото това изобщо бе възможно, и беж към мъжката тоалетна. Вонеше на пикня и бълвоч, върху ръчката на писоара се беше спекло нещо кафяво, затова не пуснах водата. Исках да си измия лицето, но мивките не бяха в по-цветущо състояние, нямаше и хартиени кърпи, трябваше да се задоволя с онези скапани сешоари за ръце. Един от крановете все пак пускаше тънка струйка вода, волю-неволю пъхнах ръце под нея, после ги избърсах отпред в ризата си.
Отидох при автомата във входното фоайе и си купих кока-кола. Автоматът ми глътна долара и ми пусна кутийка газирана вода, но без рестото. А човек се надява, че поне тук, в полицейския участък, няма да го ограбят. Мина ми през ума да се оплача на дежурния сержант на пропуска, но после реших да отнеса случая в графа: „Не дърпай дявола за опашката!“. Долепих студената кутийка до челото си и изпъшках измъчено. Отворих газираната вода, изгълтах половината на един дъх и излязох на палещото следобедно слънце.
От другата страна на улицата ме чакаше Джон Дългуча.
Беше се облегнал на предния калник на нов-новеничък автомобил марка „Лексус“. Колата беше сребриста и лъщеше като петаче, току-що излязло от монетния двор. На задното стъкло се мъдреше надпис: „Мислете му, кучки!“. Много тежкарско, няма що! Джон Дългуча беше облечен в бял костюм и копринена риза в прасковен цвят с разкопчана яка. Сред гъстата гора на космите върху гърдите му се поклащаше сребърен кръст, дебел колкото палец.
Щом ме видя, се изправи и ме поздрави, като вдигна ръка. Спрях в горния край на стълбището пред полицейския участък и огледах улицата и в двете посоки. Мина ми през ума да се направя, че не съм го видял, и да тръгна в другата посока, но после реших, че все някога ще трябва да застана лице в лице с него и по-добре да не протакам. Пък и трябваше да се прибера някак, а в Лос Анджелис е истинско чудо да хванеш ей така на улицата такси.