На другия ден челото още ме понаболваше. Докато се къпех, от раната потече нещо кафяво, но му сложих малко антисептичен мехлем, който намерих в аптечката, и след малко то спря от само себе си. Като начало на деня можех да обърна още една бира, но от снощи не ми беше останала. Мина ми през ума да гаврътна малко ледена водка — само пръст-два, но след като се погледнах в огледалото, се убедих, че само това ми липсва, пък и едва ли се бях докарал чак до този стадий на пиянството. Събрах малко смелост и след като глътнах две чаши блудкаво безвкусно кафе, бях готов да погледна в лицето новия прелестен ден.
Докато стигна външната врата, стана кажи-речи единайсет и половина.
Слънцето печеше безмилостно, откъм хълмовете духаше гадната Санта Ана — бесовският вятър, който разнасяше боклуци по улицата и жулеше кожата като едра шкурка. Тръгнах към колата, но още преди да съм стигнал средата на улицата, под мишниците ми от потта избиха дръзки Роршахови петна. Четвъртък бе ден за почистване на улицата и малкото ми храбро субару бе единственият автомобил, който се мъдреше при тротоара. Чудо на чудесата! Паякът още не бе дошъл и на мен ми беше спестено унижението да съм принуден да не си платя поредните двайсет и седем долара глоба. Почти очаквах онези кретени от отдел „Убийства“ да ме тикнат в предварителния арест заради цялата шепа призовки, които отлежаваха в жабката, но никоя от тях не бе за нарушение на правилника на движението, а и докато те са преглеждали досието ми, може би не им е хрумнало да се възползват от случая. Или пък онова приятелче Холоуей, дето толкова си падаше по киното, не е намерило сили да отправи обвинение за такова мижаво нарушенийце на човек, снимал се навремето във филм на режисьора Дон Сийгъл. Но човек никога не може да бъде сигурен в град, където ченгетата ще те глобят, без да им мигне окото, и за неправилно пресичане.
Климатикът в колата уж работеше и аз го изтълкувах като добра поличба. Изкушавах се да спра и да хапна набързо в „Бурито Кинг“ на Хайпириън, но се притеснявах, че ако угася двигателя ще спре и климатикът, а нямах никакво желание да търпя канския пладнешки пек в Долината. Отбих се в „Тако Бел“, където те обслужват и без да слизаш от автомобила, и си взех два от специалитетите им от по трийсет и девет цента — молех се да са опекли като хората телешкото (ако в сандвича изобщо имаше телешко) и се насочих към магистрала Глендейл.
Адресът на „Небесно псе“, киностудията, където уж се била снимала проститутката на Джон Дългуча, беше в Бърбанк. Доколкото видях в картата, беше в близост до просторния парцел на киностудия „Уорнър“, но все пак се намираше достатъчно далеч, та да не ги бъркат. Никога досега не бях чувал за това „Небесно псе“ — името бе толкова шантаво, че чуеш ли го веднъж, няма как да го забравиш — но в града има милион студии и студийки и всеки срещнат, както и шуреят и шуренайката му, твърдят, че са продуценти. Всеки срещнат без сценаристите де (срещат се безспорно и малцина изключително надарени кинаджии — какво ти малцина, всъщност всеки втори — които твърдят, че са и продуценти, и сценаристи). Повечето „киностудии“ не са нищо повече от пощенски кутии, посочени в указателя като номера на хотелски апартаменти, за да стои по-красиво върху фирмените бланки. Ако ли пък се намират в Бевърли Хилс или Марина, се помещават в някое стайче в порутена административна сграда. Това че „Небесно псе“ снима порнофилми — с каквито и други законни неща да се занимаваше или да не се занимаваше — ме наведе на мисълта, че студията сигурно се помещава в някоя окаяна дупка. Джон Дългуча каза, че никога не е ходил там и се е свързвал с фирмата единствено по телефона и факса. Виж, аз и досега си нямам факс. Не познавам човек, който да изгаря чак от такова желание да ми праща факсове.
Мислех си, че е твърде самонадеяно да очаквам да надуша нещо в „Небесно псе“, но заради десетте бона на Джон Дългуча бях длъжен да проверя.
Нюхът ми, че пак съм сбъркал, е наистина невероятен — никога не ме подвежда.
Внушителната пететажна административна сграда — нова-новеничка, цялата в лъскави огледални стъкла и засукани постмодернистични ъгли, всъщност бе в хубавата част на Бърбанк, ако такава изобщо съществува. Отпред имаше безупречно чист циментов двор, където посетителите биваха посрещани от мъничък, но изискан, великолепно подреден алпинеум, разположен пред шадраван, в който водата, колкото и невероятно да звучи, сякаш течеше от долу нагоре. От двете страни на алеята към главния вход имаше дълги редички прелестни нежни бонзаи в лъскави нефритени саксии. Както винаги, тук в Долината беше с три-четири градуса по-горещо, отколкото в Лос Анджелис, и вятърът Санта Ана хапеше с малко по-остри зъби. Но наред с това и разнасяше пръски от бликащия шадраван и известно време аз постоях под мъничките, гъделичкащи кожата капчици, ухилен като хлапе, което танцува под градинска пръскачка.