Когато влязох в сградата, изпитах чувството, че съм се гмурнал от високо в езеро с леденостудена вода. Климатичната инсталация беше пусната до дупка и бълваше полярен въздух — усетих как голите ми ръце настръхват. Просторното лъскаво фоайе беше безлюдно, ако не се брои чернокожият старец в тъмнокафява униформа на информацията. За миг вдигна очи от вестника и ми се усмихна, когато му кимнах. Кръстосах ръце пред гърдите си и отидох при информационното табло — два пъти прокарах пръст нагоре и после надолу, но не намерих върху таблото „Небесно псе“. Ужасно много от имената върху него изглеждаха чужди, но това не ме смути особено. Какво да се прави, такъв е днешният свят! Пак погледнах номера на сградата и го сверих с адреса върху листчето, което ми беше дал Джон Дългуча. Няма лъжа, няма измама — точно това бе сградата, която търсех. Още веднъж изчетох най-старателно имената върху таблото, после отидох при мъжа на информацията.
— Как сте? — попита ме той, когато се приближих.
— Не мога да се оплача — ухилих му се аз. — Само дето е малко студено.
— Ох, не ми говорете! — рече дядката и поклати глава. — Тук човек може да пукне от студ. — Огледа се изпод вежди. Във фоайето нямаше никого. — Вижте!
Метна пъстрата вратовръзка през рамо и разкопча едно от копчетата на колосаната си бяла риза. Отдолу беше с ватена фланела.
— Инак няма да издържа — поясни мъжът.
— Но когато излезете, сигурно ви става топло? — поинтересувах се аз.
— Нямам избор — отвърна той и пак си закопча копчето. — Може и да се попотя, но няма да умра.
— Това чувство ми е познато.
Изведнъж старецът се сети къде е и какво би трябвало да върши. Намести вратовръзката и се изпъна като струнка.
— С какво мога да ви бъда полезен, господине?
— Търся киностудия „Небесно псе“. Дадоха ми този адрес, но нещо не я намирам върху информационното табло. Да не са се преместили?
— Не, господине. На таблото никога не е имало киностудия с такова име.
— Брей да му се не види! — изпъшках аз. Погледнах към празното фоайе, а чичката се прокашля. — Какво?
Онзи се подсмихна под мустак.
— Казах, че ги е нямало върху таблото, а не че ги няма в сградата.
— А, такава ли била работата! — рекох аз, после бръкнах в портфейла си, извадих двайсетачка и я приплъзнах по писалището.
Банкнотата се скри чевръсто в джоба на стареца.
— Понякога получават разни неща, но много рядко. Понеже пратките пристигат с обратна разписка, ми ги оставят на мен. След няколко часа, когато се поосвободя, ги качвам горе.
— На кого?
Чичката пак се подсмихна многозначително, още една двайсетачка се шмугна в джоба му. Осъзнах, че се топли не само с ватената фланела.
— Киностудия „Усмихнатото хлапе“. Държат доста помещения горе на третия етаж. Номер 305 в западното крило — поясни човекът и посочи асансьорите в дъното.
Кимнах и понечих да тръгна към асансьорите, но старецът пак се прокашля. Тъкмо да бръкна в джоба си, когато той вдигна ръка.
— Това е безплатно. Тук може и да е хладно, но там горе си е направо студено. Опичайте си акъла. Чухте ли?
Върху лицето му не бе останал и помен от усмивката. Подпухналите му очи се присвиха угрижено.
— Винаги си опичам акъла. Но въпреки това благодаря — отвърнах аз.
Качих се с асансьора на третия етаж. И тук нямаше жива душа — какви ли са тези фирми, които са наели помещения тук? В началото на коридора имаше огромна двойна врата с табела „КИНОСТУДИЯ УСМИХНАТОТО ХЛАПЕ“, написана с големи печатни букви, обрамчени в златно. Под нея се мъдреше ухилен арлекин, който танцуваше в лъча на прожектор. В лицето му имаше нещо дразнещо познато, но така и не успях да се сетя къде съм го виждал. Не бе изключено някой актьор, който се снима в телевизионни реклами, да е послужил и за модел на емблемата.
Тъкмо да натисна звънеца, когато вратата зейна току под носа ми. Някакъв плешив дребосък с очила с дебели стъкла и лице с цвят на спечена пръст крещеше през рамо на някого, когото не виждах. Отзад го тикаше огромен свиреп мъжага, който сякаш току-що бе излапал обяда на дребосъка и се облизваше за десерта му.