— Копелдаци! — дереше се плешивият. — Кажи на онзи кретен, че няма да позволя да се държи така с мен. Има доста за разказване, а Мики Марвин помни като слон. Предай на онзи мошеник, че Мики Марвин знае едно-друго. И току-виж се разприказвал.
Мъжагата продължи да побутва дребосъка в кръста. От квадратната му мутра човек оставаше с впечатлението, че го сърбят ръцете да убие някого, но после ме видя да стоя на вратата и се размекна като сладолед във фунийка на слънце. Спря да ръга дребосъка и отстъпи назад.
— Точно така! — пак се разпищя плешивият. — Ще махнеш мръсните си ръчища от Мики Марвин и хоро ще играеш! Всички сте един дол дренки, копелдаци с копелдаци!
Не щеш ли, дребосъкът също ме забеляза и подскочи като ужилен. Подръпна лъснатото си спортно сако, оправи възела на вратовръзката си и мина като хала покрай мен.
— Боклуци! — чух го да мърмори.
Погледнах мъжагата, който сви рамене, подсмихна се, пак сви рамене, сведе поглед и се почеса по челото — странен жест за човек, който допреди миг бе изглеждал толкова корав, но все пак с него той сякаш ми казваше: „Да й се не види и на тази Киноиндустрия, гъмжи от изроди като този, дето говорят за себе си в трето лице. Божичко, видях се в чудо с тях!“.
Поне аз го изтълкувах така. Човек сигурно трябва да е бил в Индустрията, за да го разбере.
Мъжагата отстъпи встрани, стори ми път и ми махна да влизам. Прояви благоприличие да не ме последва при секретарката. Надникна в коридора да види къде е плешивият, после затръшна с все сила вратата и се шмугна някъде из кабинетите.
В двата края на тапицираното с плюш канапе срещу секретарката седяха двама азиатци в еднакви сиви костюми. Бяха отпуснали ръце със сплетени пръсти върху скута си и не си направиха труда да ме погледнат. Всичко в кабинета носеше непорочния отпечатък на големите пари: бе простичко и изтънчено, но безспорно и скъпо. Цветовете бяха убити и пастелни и вдъхваха спокойствие, обзавеждането се състоеше само от сребро и стъкло. Някъде в дъното от тонколони, които не се виждаха, се лееше тиха музика на клавесин.
Когато се приближих, секретарката говореше по телефона. Усмихна ми се, колкото да не е без никак, и ми показа с пръст да почакам. Кимнах и застанах край бюрото, но разговорът явно нямаше да свърши скоро. Хвърлих едно око към книжата по писалището и към отворения бележник, в който жената записваше срещите на шефовете. Тя ме забеляза, че надничам, и затвори бележника, после ми се усмихна накриво и си продължи разговора.
Отидох при отсрещната стена да разгледам пъстрата картина. Беше японска, на нея бяха изобразени няколко страховити същества, готови да се нахвърлят на три гейши — поне ми се стори, че са гейши. Едно от съществата върху платното беше с човешка маска, но другите чудовища зяпаха бледоликите жени с неприкрита необуздана похотливост. Гейшите бяха изобразени по-скоро като покорни, отколкото като уплашени или ядосани, и аз останах с впечатлението, че са проститутки. След миг забелязах лепнато под картината картонче с името на художника: Утагава Йошиику. Чувах го за пръв път. То оставаше да го зная, къде ти!
— С какво мога да ви бъда полезна?
Секретарката си беше свършила разговора и ме гледаше. Азиатците продължаваха да седят на канапето сковано, без да продумват, сякаш са глътнали бастун. Върнах се при бюрото и се постарах да си възвърна някогашния прословут чар.
— Здравейте! — рекох ухилен. — Аз съм приятел на Мики Марвин.
Секретарката нямаше чувство за хумор. Видях го начаса.
— Майтапя се — поясних. — Наистина.
Ама никакво чувство за хумор. Дотук бяхме с някогашния прословут чар.
— Всъщност съм тук — продължих, ухилен до уши — по повод на един въпрос във връзка с киностудия „Небесно псе“.
— Сбъркали сте вратата — скастри ме хладно жената. — Тук е киностудия „Усмихнатото хлапе“.
— Знам. Но доколкото знам, седалището на „Небесно псе“ също е в този кабинет.
— Не мога да ви помогна с вашите знания.
Тъкмо го каза и зад нея изникна мутрата, изтикала навън плешивеца. Много умно, няма що!
— Проблем — рече борчето.
И това не беше въпрос.
— Тъкмо обяснявах на господина, че, както личи, е сбъркал кабинета.