Почти сигурен съм, че отчуках един-два пъти момичето. Виж, знам със сигурност, че то не получи ролята.
В Холивуд парите наистина сменят притежателите си, но при нравите е друго. От дъното Рипън се издигна до най-големи висини, докато моята кариера се сгромоляса с гръм и трясък, но ето че сега си имах работа със сводници и проститутки и името на Рипън отново изникна на повърхността. Дума да няма, Рипън притежаваше компания с оборот от милиарди долари и с хиляди какви ли не дъщерни фирми и фирмички. Не бе изключено той изобщо да не подозира, че е собственик на „Усмихнатото хлапе“, камо ли пък на „Небесно псе“. Не беше кой знае каква философия да врътнеш на бърза ръка едно порнофилмче в огромната киностудия, особено пък ако тази продукция бе предназначена само и единствено за чужбина. Рипън трябва да е луд, за да разреши съвсем съзнателно подобно нещо. Ако се разчуеше, вестниците щяха да гръмнат, и то съвсем не с материалчета, каквито допадаха на Рипън. Той имаше прекалено много за губене, за да постъпи толкова тъпо.
И така, в този бизнес парите често сменят притежателите си. А колкото до нравите…
Реших да отскоча до седалището на Гилдията на киноактьорите в Холивуд. Първо се отбих да похапна в „Котаракът и цигулката“ на булевард Сънсет — взех си задушено по овчарски и две халби бира. По ирония на съдбата въпреки огромните усилия, които жителите на Лос Анджелис хвърлят, за да бъдат забелязани, това вероятно е градът, където е най-неприятно да гледаш околните, но има няколко местенца, където все пак си е забавно да го правиш: на Мелроуз заради ментетата, във Венис — заради откачалките, в Холивуд — заради путьовците. „Котката и цигулката“ уж е британска кръчма, но британското в нея е плод на кинаджийските блянове за веселата стара Англия. Кухнята обаче не е лоша, бирата е студена — така разбирате, че в заведението няма нищо британско — а тълпата, разположила се на открито: предимно типове с прически в стил „метъли“, си е доста зрелищна. Двоумях се дали да не си взема още една бира, но времето не чакаше. При Гилдията на киноактьорите не намерих къде да спра и се наложи да вървя пеш някъде към пет-шест пресечки: такъв си е Лос Анджелис, град на вероотстъпничеството.
Докато крачех към сградата, плувнах целият в пот и за миг се поспрях да се насладя на блажения хлад, създаван от климатичната инсталация в Гилдията на киноактьорите. Отидох на „Пропуски“ и обясних на момчето там, че търся данни за една киностудия, предложила ми работа — да видя дали е надеждна. Онзи се оказа нафукан педераст. Поиска ми членската карта, а тя беше със снимка отпреди двайсет години. Надутото копеле погледна подозрително снимката, сравни я със сегашното ми лице и пусна името ми в компютъра. За късмет през всичките тези години си бях плащал надлежно членския внос, макар че не знаех за кой дявол го правя. Сигурно защото проникнеш ли веднъж в Индустрията, няма излизане! Член съм, моля ви се, и на Академията за киноизкуство. Аз съм един от онези нещастници, дето всяка година посочват боклуците, печелещи „Оскар“-ите. Академията гъмжи от некадърни дъртаци като мен, на които просто сърце не им дава да излъчат някого, дето да е по-преуспял и по-млад от тях.
Онзи поплювко на „Пропуски“ изсумтя изненадано, когато базата данни избълва положителен отговор, и ме упъти към кабинет на втория етаж. Наложи се да чакам асансьора, отсъдих обаче, че за днес съм вървял повече от достатъчно, а трябваше да пестя сили и за на връщане. От асансьора тръгнах в грешна посока, но вървях, докато открих въпросния кабинет.
Вратата беше отворена — почуках лекичко и надзърнах вътре. Някаква младичка — божичко, приличаше на клакьорка от гимназията — пишеше върху клавиатурата пред монитора, като притискаше между рамото и ухото си телефонната слушалка. Беше с къса мръсноруса коса, подстригана на нещо като клин — отзад й висеше опашчица от няколко кичурчета, която лично според мен разваляше всичко. Докато пишеше на клавиатурата, девойчето сякаш подскачаше, изглеждаше много бойко. Върху писалището се мъдреше табелка, от която се разбираше, че това е Б. Артър. Момичето ме погледна с крайчеца на окото и без да прекъсва разговора, ми махна да вляза.