Седнах срещу него и докато то си свърши работата, реших да огледам кабинета. Двайсетина-трийсет художествени фотографии в рамки красяха бежовите стени, по които бяха наредени без някакъв строг ред. Бяха все рекламни фотоси от трийсетте и четирийсетте години: Каръл Ломбард, Лупе Велес, Телма Тод, Вирджиния Хил. И цял куп други актриси, които не познавах, но всичките бяха големи красавици и бяха снимани млади, в зенита на бляскавата си слава.
— Мале! — възкликна младата жена.
Беше затворила телефона ме оглеждаше от глава до пети.
— Какво?
— Марти Бърнс! Мили боже! — ахна пак девойчето и красивото му личице грейна от лъчезарна усмивка.
Сега вече реших, че може би момичето е студентка първите курсове.
— Да, същият. Срещали ли сме се някъде?
— А, не. Но въпреки това ви познавам. Просто харесвам много „Солникови и Пиперкови“.
— По кабелната телевизия ли сте ги гледали? — попитах я аз — беше изключено да е била родена, когато излъчваха поредицата за пръв път.
— Да. Имам сериите и на записи. Направила съм си дори нещо като картотека.
— Ама наистина ли? — ахнах аз. — Защо?
— Защото сериалът е блестящ. Поколенията се менят, а хората пак гледат Пол Хенинг и Шъруд Шварц, и Норман Лиър, ами Мани Стайлс! Мен ако питате, той е невъзпятият гений на телевизионните сериали от шейсетте години. И другите му поредици са силни, но изобщо не могат да се мерят със „Солникови и Пиперкови“ и „Коткови и Мишкови“.
— Срещали ли сте някога Мани? — поинтересувах се аз.
Само като чуех името му, и на бузата ми се появяваше нервен тик. Беше създал и продуцирал „Солникови и Пиперкови“ (колкото до „Коткови и Мишкови“, човек може да каже само едно: пълна боза) и до него Джак Рипън приличаше на Жана д’Арк. Когато бях на шестнайсет години ми предложи моя си телевизионна поредица, стига да муча като крава и от време на време да му правя по някоя и друга свирка.
— Познавате ли някого, който да е познавал Мани?
— Уви, не — отвърна момичето и въздъхна. — Жалко, че умря, исках да поговоря с него във връзка с дисертацията си.
Никога през живота си не бях чувал в делничен разговор някой да употребява думата „уви“ и предпазливо реших да подмина без коментар „жалко“-то.
— Дисертация ли? — възкликнах аз и вдигнах вежда, като се опитвах да се преборя с тика. — Значи ще ставате докторка на науките?
— Нещо такова. В института „Аненбър“ към Университета на Южна Каролина. Във факултета по комуникации. Дисертацията е озаглавена „Земи на истината, острови на мечтите: американският семеен сериал, 1951 — 1981 година“. Догодина издателството към университета „Дюк“ смята да я издаде. Не е зле, нали?
— Моите поздравления! Значи сте доктор Артър?
Тя ме погледна недоумяващо, после почука върху табелката с името и се засмя.
— Да, докторка съм. Но не Артър. Името ми е Кендъл. Кендъл Арло.
Протегна ми ръка и аз я поех, макар че сега вече ми се видя смешно да се здрависваме.
— А коя е Б. Артър?
— Известна е най-вече като звездата в „Мод“, своеобразно продължение на „Всички в семейството“. В „Златните момичета“…
— Не, питах ви за това тук… — посочих аз табелката върху писалището.
Момичето сви загадъчно рамене. Усмихна се и макар да продължи да ме гледа замечтано и унесено, изпитах чувството, че съм препарирано животно в стъклената витрина на музей. А отпред се мъдри табелка „Човек от времето на телевизионните сериали“ или нещо пак толкова плиоценно.
— Долу ми казаха, че вероятно ще ми помогнете с едни данни, които ми трябват.
— Ама разбира се. Нали това ми е работата! За мен ще бъде удоволствие да направя нещичко за Санди Солников.
Аз се понамръщих и момичето, изглежда, го забеляза, защото поруменя. Усмихнах й се — да й покажа да не се притеснява.
— Търся информация за една малка киностудия — „Небесно псе“.
— Каква информация? — попита момичето.
Изведнъж стана много по-сериозно.