Не щеш ли, го пронизва мрак. Песента на онези, които го зоват, лека-полека заглъхва, връзката е прекъсната. Той усеща как се отдалечава от тялото на своя Слуга: приличната на звяр душа на съществото отново влиза във владение на своята форма. Съществото се свлича на пода и се нахвърля върху димящата окървавена купчина месо. По-ненаситно е и от беса. Гладът му няма засищане: той ламти за още и още и копнее да съхрани дори тази ограничена вещественост.
Уж мракът се връща, уж връзката е прекъсната, а той се чувства по-силен, по-могъщ и веществен отпреди. Макар и отново да се е превърнал в безплътна сила, още усеща вкуса на кръвта на жертвата, тежестта на органите й, които е погълнал, там където би трябвало да има търбух — а той ще го има! За стотна от секундата дори усеща възбуда в органа, който сега-засега не е нищо повече от бледа сянка на бляна и желанието.
Връзката се разпада окончателно, той обаче знае, че неговото време тепърва предстои.
И изгаря от нетърпение.
8.
Каквото оставаше от седмицата, отмина като хубаво момиче по тротоара. Пийнах малко — всъщност, да си призная, не бе малко — и два-три дни се въргалях в мъглата на уж незаслуженото самосъжаление. Нямах сили дори да изляза от къщи и да се напия като хората. Седях в апартамента, наливах се с бърбън и бира, зяпах мачове, съдебни репортажи и Опра. Веднъж май дори си поръчах пиене.
Обадиха ми се един-двама изпаднали адвокати — предлагаха обичайната мижава работа, но аз ги отпратих. Не ми се работеше, а и с десетте бона на Джон Дългуча в хладилника не се налагаше да го правя. Онази седмица няколко пъти вадих парите, разстилах ги по пода и си ги гледах. Реших, че би трябвало да изпитвам угризения на съвестта, но само като ги погледнех, и ме избиваше на смях. Това ме караше да си мисля какво евтино — и продажно — копеле съм, но чудо голямо. Такъв съм, какъвто съм! И дори си се харесвам. Накрая използвах парите, за да се откупя от тъгата и самосъжалението.
Потънат ли ви гемиите, няма по-добър лек от пачката в зелено.
Реших да уталожа угризенията на съвестта, които може би се спотайваха дълбоко в душата ми и само чакаха сгоден момент да изскочат на повърхността, като в памет на Джейк Змията пратих хиляда долара в брой на Фондацията за изследване на СПИН в Лос Анджелис. Към нея има приют в Холивуд и като знаем произхода на авоарите на Джон Дългуча, ми се видя подходящо да направя именно такова дарение. Никога дотогава не бях правил такъв голям подарък и бях изненадан колко приятно ти става.
После похарчих доста тлъста сума и за себе си.
От което ми стана още по-приятно.
Отидох с колата в западната част на града. В Брентуд се отбих до книжарница „Дътън“ и се охарчих здравата за няколко нови романа с твърди корици, след това се върнах в Уестууд и в книжарница „Вагъбонд“ си направих страхотен подарък: първо издание с автограф на „Джо Босия“ от У. П. Кинсела. Това е един от любимите ми романи, но откакто заснеха по него „Поле на мечтите“, книгата е безсрамно скъпа. Отдавна исках да си я купя, а знае ли човек дали отново щеше да ми падне случай да пилея парите ей така, без да се замислям?
Оттам се отбих в два-три търговски центъра, в каквито рядко стъпвам, и ги обиколих надлъж и нашир: накупих си всичко, което се изпречи пред погледа ми. Взех си часовник „Спийд Рейсър“ на щанд, където уж продаваха картини, и широкопола шапка в стил Хъмфри Богарт, където уж не продаваха шапки. Не бях си развързвал така кесията от честитите дни на „Солникови и Пиперкови“ и си спомних: о, колко е прекрасно да ти се намират пари. Тази мисъл отново започна да ме потиска, но аз на бърза ръка я прогоних с една текила и бира „Корона“, заради които олекнах с осем долара и половина — толкова ми взеха в барчето на един спортен клуб в Санта Моника. Реших, че поддръжката на плъстените вимпели с името на „Доджърс“ сигурно излиза доста солена. Не оставих и цент бакшиш.
По време на доброволното ми домашно заточение, съпроводено със запой, Санта Ана се беше надухала и беше отстъпила място на дежурното съвършено време, характерно за Южна Калифорния. Прииска ми се да се поразходя по плажа, но не понасям тълпите от летовници в Санта Моника и Венис. Подкарах на юг по магистрала Линкълн, после свърнах на изток и спрях да хапна в „Джони“ в Кълвър Сити. Поръчах си един от специалитетите на заведението — сандвич с пастърма, от която артериите се втвърдявали, пържени картофи и цяла купа от прекрасните им краставички, кисели като старец и свежи като есенен ден. Полях всичко това с две леденостудени бири „Милър“, та се чувствах повече от добре, когато се върнах в задръстеното с покупки субару и поех на запад от Кълвър, към океана.