Спрях при плажа на Плая Дел Рей и тръгнах през пясъка към изкуствения вълнолом в края на пристана. Двама-трима сънени летовници се печаха и си деляха плажа с ято мръсни гларуси, които ровичкаха из черупките от миди и пластмасовите чаши. Беше адски красиво (ако не броим пластмасовите чаши), но водата ми се видя прекалено мръсна, за да се изкъпя. Петима-шестима въдичари, всичките или чернокожи, или мексиканци, почти всичките помъкнали и жените, и дечурлигата, бяха наклякали по най-близкия кей и ловяха един бог знае какво в ожесточена конкуренция с чайките и пеликаните, които току се гмуркаха във водата. Знам със сигурност, че не бих хапнал нищо, оцеляло в тази вода, въпреки че пеликаните пращяха от здраве. По пристана винаги има рибари, но колкото пъти съм идвал, не съм виждал някой да хваща нещо. Понякога ми се струва, че някой им плаща да висят тук, колкото да придават колорит на гледката.
Изух си обувките и чорапите и тръгнах по пътеката за велосипедисти на юг, към Докуийлър Бийч. Красиво е, най-малкото докато не започне да се мръква и не изпълзят наркопласьорите. Отгоре тътнеха реактивните самолети, идващи откъм международното летище в Лос Анджелис, прелитаха толкова начесто, че току затулваха слънцето. Седнах на пясъка и известно време гледах самолетите и прибоя — мислех си колко отдавна не съм напускал Лос Анджелис, камо ли пък да съм ходил на някое екзотично местенце. През последната година-две съм отскачал два-три пъти по работа до Лас Вегас, но съвсем за малко — дори не успях да загубя някой и друг долар. Навремето, когато покрай „Солникови и Пиперкови“ не си знаех парите, се случваше да се вдигна с тумба приятели и лепки и да ги заведа в Европа. Ходехме в Амстердам заради дрогата и в Ница заради монокините по плажовете, купонясвахме като добичета, каквито всъщност си и бяхме. Над главата ми профуча реактивен самолет на „Ер Франс“ и на мен ми мина през ума дали да не вложа малко от мангизите на Джон Дългуча за едно пътешествийце отвъд океана. Можех да ида на някой от плажовете в Кан и в памет на доброто старо време да позяпам циците на мацките.
Но дали паспортът ми още важеше?
Сетих се, че трябва да тръгвам, ако искам да избегна следобедното задръстване по магистралите, и се отправих към колата. Забелязах, че край баскетболните игрища в паркчето край плажа се тълпи народ. На мен ми трябва малко, забавлявам се страхотно като гледам как двама срещу двама правят хубав мач, и се запътих натам, докато не забелязах камионите и ремаркетата, спрени в страничната уличка. Когато отидох на игрището, изобщо не се изненадах да заваря там кинаджиите, които сновяха напред-назад и тъпчеха с тежкото оборудване и фарта тревните площи. Тълпата беше превъзбудена и тъкмо когато се приближих достатъчно, за да видя кой е на баскетболното игрище, изръкопляска неудържимо.
Двама снажни млади аполоновци само по шорти махнаха на насъбралите се и започнаха да си шушукат нещо на ухо. Явно оглеждаха групичката разголени девойчета, които ги зяпаха с неприкрито благоговение. Зад двамата стоеше блондинка с бронзов тен, впита блуза и къси панталонки, която бе сложила ръцете си така, че да изпъкват силиконовите й гърди, и гледаше на кръв. Не познавах никого от актьорите, но явно бях единственото изключение. Двама-трима от снимачния екип бяха с тениски, на които пишеше „Телевизия Фокс“, и това обясняваше защо те са тъмна Индия за мен. Мен ако питате, трябва да си непълнолетен, за да имаш що-годе някаква представа за която и да е от програмите на „Фокс“.
Тръгнах си като хала от баскетболното игрище, зарязвайки там почти цялото удоволствие от чудесния ден. Хич и не се обърнах, но не можех да си избия от главата прехласнатото изражение върху лицата на онези девойчета. Представих си как след снимките отиват при двамата актьори и им благодарят за възможността да им ги оближат.
Отдавна, много отдавна се беше случвало и на мен.
Дали ми беше криво ли? Да, и още как. То оставаше да не ми докривее! Онази стара пословица, че било за предпочитане да си обичал и да си загубил любовта, си е изсмукана от пръстите, така да знаете! Сто на сто е измислена от човек, който още си е имал всичко. Много по-страшно е да си притежавал нещо — нещо приказно и да знаеш, че то никога повече няма да ти принадлежи, отколкото никога да не си познавал тази наслада. Има друга поговорка, която е много по-близо до истината: блажени са невежите.