Или пък просто ще му бъде приятно да си спомня за тези неща.
За стотна от секундата си позволява да се наслади на това как мечът на неговия враг пронизва гръкляна му, как разрязва сънната и вратната артерия, трахеята.
Сетне Шутен Доджи, най-злият, вдъхващ най-голям страх повелител на бесовете, се измъква от човешката си обвивка точно в мига, когато ухилената глава на неговия „домакин“ се търкулва от тялото.
Звук и гледки, вкус и обоняние малко по малко изчезват. Вятърът, веещ откъм отвъдното, отново го всмуква и го притиска в желязна прегръдка. От тук нататък ще има само чернилка, макар че и Шутен Доджи не знае със сигурност докога.
Мракът и спомените са всичко, което му е останало.
И обещанието — вековечното обещание — за друг далечен ден.
1.
Лос Анджелис, Калифорния
1996 г.сл. Хр.
Безкрайно лято
— Достатъчно топла ли е?
Бирата беше почти в устата ми. Трепнах и блъвнах възтопла кехлибарена вълничка, която се плисна по ръба на халбата и надолу по китката ми. Въздъхнах, после довърших познатото до болка движение: пресуших на един дъх блудкавия „Будвайзер“.
Вдигнах поглед към ухиления шишко вдясно, лицето му беше плувнало в пот. Беше подпухнал като превтасало тесто и от жегата и алкохола бе станал червен като домат. Зяпаше ме обнадеждено с широко отворени мътни кафяви очи, върху тънките му устни играеше хитрата усмивчица на продавач на евтинии, демек „Падна ли ми в ръчичките!“.
— Я ми се разкарай от главата — казах му аз.
Онзи изсумтя и от едната му ноздра се показа нещо зелено. Той бързо го избърса с длан, обърна ми гръб и пак насочи вниманието си към питието.
— Лайно! — изсумтях аз.
Почуках по плота — да ми донесат още една бира. Пластмасата лепнеше от безбройните напитки, разплисквани по нея — и да се скъсаш от търкане, няма да я измиеш. Бръкнах под плота и извадих пакет книжни салфетки. По тях се мъдреха нескопосно нарисувани цицести мадами, правещи орален секс, над тях пишеше: „Лятото на 69-а, лято на любовта“. Избърсах бирата по китката си, намачках салфетките на топка и ги метнах на пода точно когато барманът стовари пред мен халбата, която, общо взето, беше пълна.
— Местенцето си го бива — отбелязах аз.
Носът на бармана беше счупен като на крадец от Западен Холивуд. Той се изхрачи върху пода зад плота.
— Два и петдесет — рече ми.
Сложих върху плота една петачка. Понечих да се взра в халбата — да проверя чиста ли е, но после се отказах. Преполових я на един дъх и си погледнах часовника. Щях да дам на бъдещия си клиент още десетина минути и после щях да вдигам гълъбите. Не че бързах за някъде, но открай време съм на мнение, че не бива да позволяваш да ти личи колко си отчаян. За кой ли път огледах отегчено заведението.
Беше дълго и тясно, гледаше към булевард Холивуд малко по-нататък от киносалона с отпечатъците от стъпки. Точно над входа бръмчеше ръждясал допотопен климатик, но явно не му стигаха силиците да се пребори с жегата на септемврийския ден. Барплотът опасваше три четвърти от помещението. В дъното се мъдреха две кривогледи билярдни маси с износен червен филц и подпъхнат под краката им сгънат вестник, който да създава илюзията за равна повърхност. На едната билярдна маса двама латиноамериканци наркомани, изпосталели като мексикански псета, се надлъгваха, че я умеят тази игра, а на другата, ни жива, ни умряла, се беше проснала проститутка с кожа с цвят на капучино с неопределена етническа принадлежност — вероятно просто спадаше към лосанджелиския Трети свят. Един от наркоманите беше пъхнал горе между бедрата й една от билярдните топки и беше натикал увисналата й като празна пазарска чанта червендалеста гърда (дясната) в страничното джобче на масата (лявото).
В ранния следобед дебелото ми приятелче бе единственият друг посетител в заведението — след задушевния ни тет-а-тет бе затътрил два от високите столове по-нататък при барплота. Погледнах го и забелязах, че ми хвърля белтъци.
Казвам се Марти Бърнс и навремето, преди милион, че и повече години, бях дребна знаменитост. Понякога си мисля, че то всъщност и няма други знаменитости. На зрялата възраст от шестнайсет години изпълнявах главната роля в един семеен сериал — „Солникови и Пиперкови“. Сигурно го помните — една от онези нашумели през шейсетте блудкави бози за две заможни семейства от предградията с майки, извадени като от кутийка, и бащи, които за смях на кокошките се правят на големи деспоти. Сериалът се помни най-вече с отговора на въпрос, който задължително присъства във всички телевизионни игри: В кой сериал Ръсел Джонсън играе главната роля, след като се прочува с „Острова на Гилиган“?