Тъкмо когато се качвах в колата, чух как тълпата отново ръкопляска в далечината. За щастие ме оглуши тътенът на поредния излитащ самолет. Вдигнах очи към него и колкото и да ми беше неприятно, разбрах, че в скоро време не се очертава отново да посетя Южна Франция.
Вместо към Франция поех към магистралата.
Тя се бе превърнала в паркинг, а климатикът в колата пак започна да ми прави номера. Смъкнах стъклата на прозорците и опитах да се поразсея с някакво публицистично предаване по радиото — кога точно кафявите рубашки са превзели страната? — но не би! Снимачният екип ме върна отново към „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Не ми се мислеше за тях, но както се пее в оная песен, невинаги получаваме, каквото искаме. Но това означава ли, че получаваме онова, от което се нуждаем?
Глождеше ме мисълта дали „Небесно псе“ не е свързана с Джак Рипън. Какви подбуди можеше да има човек с неговото положение, за да се забърква с киностудия, която определено не бе от най-чистите? От порнокино се печелеше добре — макар и не толкова добре, както едно време — и не толкова добре, че към него да прояви интерес човек, който има в сметката си един милиард долара. Още повече че ако се разчуеше, че е свързан с такава киностудия, край на доброто му име. Но дори моята приятелка Кендъл от Гилдията на киноактьорите, която знаеше за „Небесно псе“ — всъщност като че ли знаеше всичко, ама всичко, случващо се в Индустрията — не беше чувала да има някаква връзка между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Чернокожият старец от „Пропуски“ в „Усмихнатото хлапе“ знаеше, но общо взето по чиста случайност. Пък и се съмнявах да знае нещо повече от името „Небесно псе“.
Как тогава, дявол го взел, Джон Дългуча бе направил връзката?
Стараех се да не мисля за сводника. Той си беше лайнар и мръсник, две мнения за това нямаше, но освен другото ми беше и клиент. Никога досега не бяха убивали мой клиент, докато работя по случая му. Да си призная, не съм и имал клиенти, които някой да тръгне да убива. Бях му взел парите и сега ги харчех на воля, но дали имах някакво задължение към него, което да важи и сега? Роуан и Холоуей — да не говорим пък за Сид Тайтелбаум — ме бяха предупредили най-категорично да не се забърквам в нищо, което има и най-малката връзка с двете убийства. Тогава се бях съгласил на драго сърце, но сега, докато гледах новичкия скъп-прескъп екземпляр на „Джо Босия“ на седалката до мен, започнаха да ме гризат съмнения.
Останах с твърдото впечатление, че убийството на Джон Дългуча няма да е сред най-важните разследвания, с които ще се заемат онези хубостници от отдел „Убийства“. Холоуей беше намекнал, че според тях Джон Дългуча е убил момичето, а някой, свързан с него, вероятно бивш сутеньор, му е отмъстил, като го е очистил. След като ми бяха дали да разбера какво мислят по въпроса — а според мен те направиха точно това — се оказваше, че няма безспорни заподозрени. Мъртва проститутка. Мъртъв сводник. Случаят е приключен.
Знаех — е, не че знаех, но общо взето, бях сигурен — че Джон Дългуча не е убил момичето. Каквито и тъмни дела да е въртял, включително и с „Небесно псе“, според мен Джон Дългуча наистина е държал на момичето. Роуан и Холоуей, а дори и Сид можеха да си хихикат колкото си искат, но аз бях повече от убеден, че Джон го е обичал. Като начало тъкмо заради това убеждение се бях набъркал в тази каша и накрая пак си бях убеден. Ако това изобщо беше краят.
Стори ми се: „Джо Босия“ ми нашепва, че още съм длъжник на Джон Дългуча. Че съм му длъжник не заради десетте бона, а защото вярвам, че е обичал момичето. А моята вяра няма нищо с това да избутам още един ден, още една седмица, още едно претупано разследване. Пъхнах книгата в найлоновия плик и я метнах на задната седалка, но пак чувах как „Джо Босия“ ми нашепва.
Казах му да млъква, надух радиото до дупка и свърнах от проклетата магистрала.
Бях се прибрал преди близо час, когато забелязах, че лампичката върху телефонния секретар мига. Обикновено знам дали имам бира в хладилника, но вечно забравям да си проверя телефонния секретар — безспорно последица от „бурния“ ми светски живот.
Щях да се изненадам повече единствено ако бях получил съобщение от самия Джон Дългуча.