Роза се върна, събра си нещата и ги натика в червена раничка, която метна на гръб.
— Да ти нося ли книгите? — предложих й.
Тя се усмихна подигравателно и поклати глава. Излезе от читалнята, без да изчака да види дали ще я последвам. Аз, разбира се, тръгнах подире й.
Настигнах я вече във фоайето.
— Отсреща има малко кафене — обясни Роза и пак тръгна.
Свих рамене и я последвах. Не си казахме и дума, докато излизахме от библиотеката и прекосявахме двора. В тясното заведение имаше съвсем малко хора: петима-шестима студенти, някои от които спяха. Всичките бяха азиатци. Някъде в дъното беше пусната радиостанция за класически рок — о! само да не отварям уста на тази тема! — която свиреше под съпровода на смущенията в радиоприемника и на бибипкането и църкането на видеоигрите покрай стената.
Роза си взе кафе без сметана и кифла. Аз се подвоумих дали да не обърна една бира, но после реших да си купя само кока-кола и паста със стърган шоколад. Роза вече бърникаше в раницата и си търсеше портмонето, когато застанах зад нея на касата.
— Аз черпя — оповестих, като въртях в ръка двайсетачките на Джон Дългуча.
Роза си прибра портмонето, но не ми благодари.
Огледа кафенето и избра кръгла маса в ъгъла. В онзи край беше безлюдно. Седнах срещу нея, вдигнах крака на съседния стол и отхапах от пастата. Беше стара и бе натъпкана с орехи. Мразя орехите.
— Не знаех за това — подхвана Роза.
Но пак не ме погледна в очите.
— Значи ставаме двама. Защо не ми кажеш какво е това „това“?
Тя отпи голяма глътка от кафето и направи кисела физиономия. Явно не беше по-прясно от пастата ми. И аз отпих от кока-колата. Беше изветряла.
— Притеснявам се за две от момичетата — поясни Роза.
— А, сигурно имаш доста причини да се притесняваш! Имаш ли конкретен повод?
Тя продължи да гледа вторачено кафето. Личеше си, че се кори, задето разговаря с мен, имах чувството, че всеки момент ще скочи от масата и ще хукне нанякъде. И все пак не тя, а аз бях бил път през целия град, за да откликна на поканата й.
— Слушай — рекох й. — В работата имам много малко правила. Сигурно сама си се досетила. Има обаче едно правило, което още от холивудско време спазвам едва ли не набожно, и то явно важи за всяка сериозна сделка.
— И какво е това правило? — поинтересува се Роза, все така гадаейки на кафето си.
— Никога не работи с човек, който не те гледа в очите.
Тя пак не вдигна поглед, но като че ли се позамисли. Когато най-сетне все пак вдигна очи от чашата с кафе и ме погледна, бях донякъде стъписан — онова, което видях в тях, бе не колебание или съжаление, а неудържим гняв. От силното стискане пълничките й устни бяха побелели и изтънели, а челюстта й направо се тресеше от напрежение. Роза дишаше дълбоко и шумно през носа — защо да си кривя душата, не особено привлекателен звук — и хапеше ръба на пластмасовата чаша.
— Мале, ами сега! — казах аз.
Тя въздъхна тежко — вече през устата — и си пое дълбоко въздух. Като че се поотърси от напрежението и смъкна рамене.
— Не знам нищо за това — повтори младата жена.
— Ох, да му се не види — въздъхнах и аз. — Слушай, знам, че ми се сърдиш…
— Друг път знаеш — прекъсна ме Роза и поклати глава.
— Да де, но ми се обади ти. Никой не те е бил през ръцете. И трябва да отбележа, че изобщо не бях длъжен да идвам. — Сега поне Роза ме гледаше. — Аз обаче съм тук. Съжалявам, че те подведох… — Тя изсумтя. — Добре де, излъгах те за Джон Дългуча. Имам си обяснение, макар че не е от най-убедителните. И бездруго завчера ме шамароса няколко пъти ей тъй, без нищо, колкото да си начешеш крастата. Така че сме квит. Било каквото било, хайде сега, кажи защо се притесняваш за момичетата!
Роза ме огледа от глава до пети, като прокарваше по крайчеца на устните си нокътя на палеца. Това очевидно беше движение „Чакай сега да помисля“, но на мен ми се видя ужасно секси.
— Две ги няма — рече накрая тя.
Личеше си, че й е олекнало на сърцето, след като е решила да изплюе камъчето. Чупеше си по мъничко от кифлата и я ядеше като катеричка. От най-хубавите катерички. „Я престани!“