Вдигнах рамене и се направих на отегчен.
— Божичко! — изсъска Роза. — Наистина ли си вадиш хляба с това?
— Да, но хлябът, който вадя, не е много.
Известно време мълчахме — Роза клатеше глава, а аз си играех с парченцата шоколад върху пастата и потраквах с топящите се бучки лед в колата.
— Наемам те — рече накрая тя.
— Моля?
— Не ти ли трябва клиент? Ще ти бъда клиент. Възлагам ти да продължиш разследването, откъдето си го прекратил.
— Слушай, Роза, наистина не държа пак да гледам мутрите на онези от отдел „Убийства“. И бездруго съм затънал до гуша в…
— А, без тия! Дължиш ми го, копелдак такъв! Възползва се от мен и момичетата ми, изигра ни. Доколкото знам, Сид и Шери са закъсали именно защото ти помогнах…
— Не виждам никаква връзка — възразих аз.
— Аз пък виждам. Не те моля да ми работиш за черните очи. Ще си получиш трийсетте сребърника. Но искам да разбера какво е станало с моите момичета.
Захлупих длани върху лицето си и разтърках очи. От една страна, наистина не исках да мътя водата на ченгетата и да давам повод на Роуан и Холоуей пак да ме погнат и да ми отнемат разрешителното. Имах пари, с които да изкарам няколко месеца и не виждах защо да дърпам дявола за опашката. Особено пък дяволите, накацали по клоните на порноиндустрията.
От друга страна, не можех да отрека, че съм притеснен и заинтригуван от връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Умирах си от любопитство защо Джак Рипън ще се замесва по какъвто и да е начин в такива тъмни далавери. Да ви призная, изпитвах и съвсем леки угризения на съвестта заради онова, което се случи на Джон Дългуча. Колкото и отвратителен да беше, той все пак ми беше клиент и го пречукаха, докато работех по случая му.
Освен това и Роза. Наистина ми беше кофти, че съм я използвал и съм я направил съучастница, като косвено съм я накарал да работи за някого и нещо, което тя дълбоко презира. Престанах да си търкам очите и я погледнах право в лицето. Страните й бяха кървавочервени, очите й святкаха диво.
Ами краката й! И онова над тях!
— Хайде, от мен да мине! — склоних аз. — Но при едно условие.
Роза извърна глава и ме изгледа подозрително.
— Какво?
— Няма да ми плащаш — отсякох аз. — Ще проверя едно-друго, ще видя накъде водят следите, ако изобщо водят нанякъде. Натъкнем ли се на някоя гнусотия, зарязваме всичко, чу ли?
— Наистина ли не искаш пари? — попита тя невярващо.
Поклатих глава.
— Може би ти дължа нещо — отвърнах аз.
И си помислих: „Може би натрупах прекалено много дългове“.
9.
На другата сутрин станах бодър като кукуряк, и то съвсем рано — точно в девет и половина, и хукнах да правя мое си разследване. Отидох с колата в центъра на града, изръсих се с цяло състояние за паркинг и влязох в окръжното управление. В Лос Анджелис всеки, който върши нещо, без да се подписва с истинското си име, е длъжен да попълни фиктивен формуляр, който да подаде в окръжното управление заедно с осемдесет и шест долара — скромен принос за добруването на окръга. Наложи се да попълвам три размазани формуляра и седнал на клатушкащия се пластмасов стол да чакам близо два часа, но накрая онзи намръщен калтак на гишето извика и моето номерче и ми връчи две страници с компютърна разпечатка на извадка за регистрацията на киностудия „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“.
Данните за „Усмихнатото хлапе“ си изглеждаха съвсем в реда на нещата. Киностудията бе регистрирана като независима фирма към „Рипън Ентъртейнмънт“, Джак Рипън бе посочен като неин президент, а точно под името му се мъдреше печатът на мощната адвокатска кантора на един бивш кмет със седалище в Сенчъри Сити. От документите се виждаше, че фирмата е била регистрирана през март 1988 година.
Справката за „Небесно псе“ бе значително по-къса: получих само един бял лист с бледа разпечатка на матричен принтер, от която се виждаше, че в окръг Лос Анджелис няма регистрирана фирма с име „Небесно псе“. Общо взето, очаквах да получа тъкмо това, но пак ми беше черен целият свят, задето е трябвало да чакам цели два часа за потвърждение.
От окръжното управление закретах към централната градска библиотека. Хората обичат да повтарят, че Лос Анджелис е град на образите, а не на думите, и аз съм склонен да се съглася, макар че няма да останете с такова впечатление, ако влезете в централната библиотека — тя е направо върхът! Исках да видя дали ще намеря нещо повече за „Нощен приют“. Всъщност, защо да си кривя душата — не толкова за приюта, колкото за Роза Мендес. Не само защото тя ми беше интересна като жена — а тя наистина ми беше интересна, а защото знаех за „Нощен приют“ само малкото неща, които ми бе казал Сид Тайтелбаум. Недоумявах как жена с докторска степен е стигнала дотам, че да държи приют, пълен с проститутки. Все си мислех, че няма начин местните вестници да не са писали нещичко за нея.