Вратата на кабинета на Хюс беше отворена, но вътре нямаше никого. Почти цялото пространство беше заето от огромното дъбово бюро, отрупано с цяла лавина книги, списания и вестници. Върху стените бяха окачени два-три рекламни плаката на „Нилсън и Арбитрън“. Имаше и малка снимка в рамка на Хюс, който беше с тузарска рибарска шапка и усмивка, голяма колкото Аляска, и държеше Саддам Хюсеина на пъстървите.
— Извинявайте…
Обърнах се: досадата върху лицето на Хюс бе изместена от усмивка — беше ме познал и сякаш ми казваше: „Ти ли си бил бе!“ Останах доволен, че усмивката не е отстъпила място на досадата.
— Я кой ни е дошъл, Марти Бърнс! — рече журналистът и ми протегна ръка.
— Как си, Дъглас?
— Не мога да се оплача, не мога да се оплача. А ти?
— Мотая се като муха без глава — отвърнах аз. — Върви ли писането на книги?
— Хич не ме питай! Гнездо на усойници! Шоубизнесът де. Всичките са лайнари и дупедавци, но в това е половината кеф. — Той се промуши покрай мен и се разположи зад писалището. Почти не го виждах от камарите книги и вестници, докато Дъг не махна една купчинка и не ми махна да седна. — Какво те води по тези самотни краища?
— Извинявай, че ти се изтърсвам така… — Хюс ми махна да не съм се притеснявал. — Но ме интересуват едни неща и си рекох, че тъкмо ти си човекът, който ще ми помогне. Ще ми отделиш ли няколко минути?
— Защо изобщо питаш! — отвърна той. — Не помниш ли, че пиша колонки. Не гоня срокове. Разследване ли правиш?
— Нещо такова — казах аз.
Навремето, когато бяхме разговаряли, Хюс бе очарован, че съм частен детектив. Дори след като му обясних, че печеля колкото да не умра от глад и се пръскам от скука, останах с впечатлението, че той ме смята едва ли не за Томас Магнум или Джим Рокфорд.
— Интересува ме какво всъщност се крие зад сделката с „Рипън Ентъртейнмънт“ — поясних аз.
— Бре, бре, бре, виж го ти къде се целел! — ахна Хюс и се залюля на стола. — Може и да не гоня срокове, но се надявам да се пенсионирам след десетина години. Там е мътна и кървава, мой човек. Какво по-точно те интересува?
— Да ти призная, не съм следил как точно е протичала сделката. Ще ти бъда признателен, ако ме светнеш. Интересувам се по-конкретно от всичко, свързано с киностудия „Усмихнатото хлапе“.
Хюс присви очи и се вторачи в мен.
— „Усмихнатото хлапе“ значи! Това е свидната рожбица на Рипън. Да не работиш по случай, в който е забъркан големият лош Рипън?
— Виж какво, Дъг. Надявам се това да си остане между нас. Сега-засега и аз не съм съвсем наясно какво точно разследвам, не е изключено да няма нищо общо с Рипън. Не искам да разлайвам кучетата. Чу ли?
Хюс забарабани с пръсти върху купчината бумаги и се усмихна.
— Ама разбира се, гроб съм — рече той. — Но нали, ако се натъкнеш на нещо интересно, ще го споделиш и с мен?
— Дадено — приех аз. — А сега ми разкажи за „Рипън Ентъртейнмънт“.
Хюс преплете пръсти зад главата си и пак се наведе назад със стола. После се дръпна рязко напред и започна да рови из купчината документи и списания, откъдето извади много лъскав годишен отчет, дебел колкото телефонния указател на Сан Диего.
— Тук пише всичко — рече ми журналистът.
Грабнах доклада. Върху лъскавата корица имаше фотомонтаж на ухилени японски и американски бачкатори. В горния ляв ъгъл грееше японско изгряващо слънце. В долния десен ъгъл се мъдреше доброто старо американско знаме с неговите звездички и чертички. В средата с изискан дребен шрифт пишеше „Йошитоши Интернешънъл“. Прелистих надве-натри брошурата и я метнах нехайно върху писалището.
— Обясни ми, ако обичаш — примолих се отново.
— Сигурно вече знаеш всичко — подхвана Хюс. — Това е нещо като римейк. Или продължение. „Йошитоши“ е поредният японски гигант, наумил си да пробие и в медийния бизнес. Точно както „Мацушита“ с „Ем Си Ей“ и „Сони“ с „Кълъмбия Трай Стар“. „Йошитоши“ не се вреди за „Ем Си Ей“, опари се с италианците и във фиаското на „Метро Голдуин Майер“. После пак се опита да прилапа „Ем Си Ей“, но „Сийграмс“, а след това и „Мацушита“ му показаха среден пръст. Тогава „Йошитоши“ рече и отсече: повече няма да допуска да го преебават и заложи нечувана сума за „Рипън Ентъртейнмънт“ — нали я знаеш старата песен как бъдещето на индустрията било в софтуера и във вертикалните сливания. Има хора, които никога не си извличат поука. Започнали са със стоманодобив, а сега се занимават с всичко. Виждал ли си рекламите за новия автомобил — „Мистрал“? С оная, цицестата, как й беше името. А, да, Шарън Стоун. Филиал е на „Йошитоши“.