Не бе оставила бележка към снимките.
— Наистина ли навремето сте били известен?
Погледнах момичето, което ме зяпаше така, сякаш съм в клетка в зоологическата градина. Изглеждаше на около тринайсет години, ако не се брои косата й, боядисана в пламтящо розово, и подредените в редичка следи от спринцовка по ръката й. Клатушкаше се напред-назад на пръстите на босия си десен крак. Левия бе притиснала към десния прасец, досущ балерина. Късите й къси панталонки разкриваха тънки като щеки крака и още следи от спринцовка. Не изглеждаше много изискано, затова пък приличаше на малко момиченце.
— Според мен, да — отвърнах.
Пъхнах отново снимките в плика и го прибрах в джоба си. Момичето вероятно знаеше защо са ми, но нямах намерение да го обсъждам с нея, освен ако тя първа не заговореше за това.
— Как се чувства човек? — попита замечтано девойчето.
— За кое — да е известен или да е бил известен навремето? — попитах го.
В ъгълчето на устата й се бе закачило парченце чипс. Пресегнах се и го махнах нежно с палец. Момичето прихна.
— Смешно ми е — каза ми то.
Щом се качих отново в колата, извадих снимките от джоба си и известно време ги разглеждах. Опитах се да запомня лицата на Сид и Шери, но да ви призная, те приличаха като две капки вода на всички останали проститутки, които съм виждал, и още щом извърнах очи, ги забравих. Дълго се взирах и в лицето на Роза. Виж, него хич не ми беше трудно да запомня.
И аз не знам какво ме прихвана, но реших да отскоча с колата до „Усмихнатото хлапе“ в Бърбанк. Рекох си, че няма да е зле да държа под око сградата до края на работното време — колкото да видя кой влиза и излиза. От тези игрички ползата не е кой знае колко голяма, но никога не е зле да провериш с кого точно си имаш работа, пък и да ви призная, нямах какво друго да върша. Спрях в един гастроном да си взема опаковка от шест бири „Хенри“ и половинка печени фъстъци — все пак имах нужда от нещо, което да ми прави компания през самотните часове на следенето. Грабнах и екземпляр на „Премиера“. Винаги държа в колата малка хладилна чанта — знае ли човек! Само дето кореецът на касата ми взе два пъти повече за шестте бири, та си рекох, че наистина се справям чудесно в живота.
Първата бутилка вече беше пътник, когато спрях при тротоара от другата страна на шосето срещу сградата на „Усмихнатото хлапе“. Заслушах се в мача, който предаваха по радиото, и без да изпускам входа от око, се заех да прелиствам списанието — научих, че Джони Деп бил жив дявол. От това място виждах добре и вратата към подземния гараж на зданието. За такава голяма административна сграда хората, които се движеха пеш, бяха удивително малко. Седях така още доста време, обърнах още две бири и реших, че ми се пикае. Понечих да отскоча до някоя от съседните улички, после обаче си казах, че няма нищо лошо да използвам и мъжката тоалетна в сградата на „Усмихнатото хлапе“. Така де, никой не ме познаваше, никой нямаше причина да се усъмни, че държа входа под наблюдение. Мина ми през ума дори да намина през информацията и да видя как е моят приятел, а защо не да му пъхна и поредната двайсетачка, та да си отваря очите на четири. Имах присъствието на духа да лапна едно ментово бонбонче, за да си освежа дъха, преди да сляза от колата.
Когато влязох в сградата, от полярния студ отново ме побиха тръпки и голите ми ръце настръхнаха. Както беше тръгнало, пневмонията ми бе в кърпа вързана. От асансьора слязоха двама мъже в еднакви официални сиви костюми, но инак фоайето беше безлюдно. На информацията нямаше никого, затова тръгнах право към мъжката тоалетна в дъното. Точно под носа ми вратата се отвори с гръм и трясък и от кенефа излезе младеж в тъмносиньо яке. И двамата се стреснахме, после си кимнахме лекичко, а той ми държа вратата, за да вляза. От мъничък високоговорител някъде по ъглите се лееше тиха досадна асансьорна музика. Почувствах се едва ли не патриот, докато пикаех под звуците на струнния оркестър „101“, който свиреше „Да се завърнеш в Америка“ на Нийл Даймънд.
Измих си ръцете, наплисках си лицето с вода и чак тогава забелязах, че няма хартиени салфетки и разполагам само с онези гадни сешоари за ръце. Докато се опитвах да застана под машинката, за да си изсуша лицето, по врата ми се застичаха струйки вода. Точно в този момент в тоалетната влезе някакъв тип, който ме видя в тази поза. Изправих се и се насилих да се усмихна, но мъжът направи широка крачка, за да ме заобиколи, и на бърза ръка се отправи към една от кабинките. Известно време ръчка резето — явно искаше да се увери, че откачалките ще си останат там където им е мястото — под сешоарите, бълващи топъл въздух. Дотогава лицето ми вече си беше изсъхнало от само себе си. Въздъхнах тежко и се върнах във фоайето.