Белият микробус се показа малко след шест и половина. Бях огледал всички автомобили, излезли от подземния гараж, но никой не ми беше направил впечатление. Нямаше да обърна внимание и на този микробус, ако шофьорът не беше спрял и не бе слязъл малко след автоматичната бариера. Някой беше пъхнал под чистачката на предното стъкло нещо — едно от онези правоъгълни розови листчета, дето уж приличат на квитанции за паркиране, но всъщност са листове с менюта на заведения с обслужване по домовете — и шофьорът нямаше как да го махне отвътре.
Когато се обърна с гръб към мен, за да дръпне ядно листчето и да го махне от стъклото, аз успях да прочета надписа отзад на якето му — една от онези сатенени бейзболни куртки, каквито навремето носеха само недорасли копеленца с мазна коса и самоделни пистолети, но които напоследък са излезли на мода сред снимачните екипи в абсолютно всички киностудии. Умът ми не го побираше защо се е навлякъл в тази жега с яке — единственото обяснение беше, че типичният профсъюзен член в снимачните екипи дава мило и драго да изглежда добре, вместо да се чувства добре (или пък да работи добре, но всъщност защо да искаме от тях да са по-различни от всички останали?). Ръкописните букви бяха достатъчно едри, за да прочета: Киностудия „Усмихнатото хлапе“. Точно отдолу в крещящи тонове бе нарисуван и арлекинът.
Шофьорът се метна на микробуса без регистрационни номера, зави наляво и пое в посока, противоположна на тази, в която бе обърната колата ми. Слънцето се отразяваше в прозорците и не видях дали на предната седалка има още някого. Завъртях припряно ключа на двигателя, но той угасна. Пак го запалих и направих обратен завой по булеварда, като почти отнесох два значително по-скъпи автомобила. Чух по свой адрес цял поток от какви ли не епитети, вдигнах прозореца, включих климатика и се впуснах да преследвам микробуса. Чудо на чудесата, в лицето ме удари студен въздух.
Докато микробусът лъкатушеше из Бърбанк, на два пъти почти го изтървах. На кино и по телевизията изглежда фасулско да преследваш кола, но я да ви видя как ще го правите на живо, без да нарушите сума ти правила! Особено пък ако другият шофьор кара като ненормален, какъвто беше случаят с мъжа в микробуса: жълтото по светофарите му действаше както червен парцал на бик, и той переше, без да се съобразява с нищо и с никого. За късмет движението бе доста натоварено и въпреки че аз току засядах на светофарите, а той препускаше като невидял право напред, все не успяваше да се отдалечи. Бях най-много на шест коли от него, когато зави към бариерата на магистрала Голдън Стейт в северна посока.
Щом излезе на магистралата, която, колкото и да е странно, не бе особено натоварена, онова приятелче натисна газта до дупка и отпраши напред, та се притесних, че вярното ми субару няма да се справи. По едно време стрелката за скоростта запъпли към сто и двайсет километра и аз се притесних още повече, че като нищо ще ни треснат и на двамата по една глоба — знаех, че на отбивката за булевард Ланкършим винаги има катаджии, които дебнат с радар. За наш късмет те явно бяха в почивка — някои похапваха понички, други налагаха един чернокож моторджия, а след километър-два пак започнаха задръствания. Виждах микробуса пред себе си чак до разклона, където Голдън Стейт се влива в магистрала Сан Диего.
Нямах никаква представа накъде е тръгнал микробусът и още по-малка — защо го следя. Нямаше да се учудя, ако шофьорът е тръгнал да закара нещо и щом го остави, се върне право в Бърбанк, но ми се видя странно по това време на деня микробус без регистрационни номера да се занимава с такива делнични дела. Шофьорът на микробуса свърна на изток към Каниън Кънтри, по магистрала Антълоуп Вали и пак подкара като луд. Натиснах газта до дупка с надеждата да не изоставам, но, кажи-речи, нямаше коли, които да пътуват в тази посока, та бе почти изключено да го изтърва. Този път не водеше почти наникъде — докъдето поглед стигаше, имаше само камънак и шубраци. Любопитството ми се разпали още повече.
Слънцето почти беше залязло, но изчаках първо шофьорът на микробуса да включи фаровете и чак тогава ги запалих и аз. Продължаваше да кара с близо сто и двайсет километра в час — по нищо не личеше къде се е разбързал такъв. По едно време видях, че бензинът ми свършва, и се напсувах, задето не съм заредил. Тръгна ли да следя някого, винаги зареждам ей така, за всеки случай, но какво да се прави, напоследък непрекъснато давам засечки и за най-простите неща. Молех се онова приятелче да не е тръгнало надалеч — инак работата ми беше спукана.