— Паркът е затворен — обясни ми мъжагата.
Имаше квадратна глава и ушички без мека част, хилеше се кръвнишки.
— Май съм се загубил — рекох, все тъй ухилен. Държах картата разтворена върху коленете си. — Отбих от магистралата, за да потърся бензиностанция, и сега не знам как да се върна.
Стори ми се, че онзи вече не стои така сковано, но той пак не се приближи. Кимна на колегата си, който също дойде откъм моята страна. Той имаше валчесто веселяшко лице. Двамата ми напомняха прословутите гръцки маски.
— Магистралата е в тази посока — рече Комедията и махна напосоки. — След разклонението карайте все вляво и после направо.
— Благодаря ви — казах аз и зяпнах в посоката, която ми беше показал. — А не ви ли се намира клетъчен телефон, искам да се обадя.
Трагедията поклати глава.
— Ох, да му се не види! — завайках се аз. — Никога не съм си падал по храсталаците и горите. А сега за капак и да се загубя.
— Ама вие не се притеснявайте, има един-два пътя към магистралата — успокои ме Комедията.
Беше се понавел към мен. Явно беше решил, че човек в субару надали може да го заплашва с нещо. Което, общо взето, си е самата истина.
— Я ми кажете — казах аз, — какво става там?
— Нищо — сопна се Трагедията.
— Окръжната управа винаги ли пази така ожесточено парка? — поинтересувах се, без да преставам да се хиля.
— Снимат филм — обясни Комедията, с което си спечели леден поглед от своя колега, затова побърза да изправи гръб и да отстъпи назад.
— И аз съм един! Как не се сетих — подвикнах весело. — В този град накъдето и да се завъртиш няма начин да не се натъкнеш на снимачен екип. Кой филм? Има ли и звезди?
— Снимките са закрити — отсече Трагедията и пак застана като глътнал бастун.
— А, такава ли била работата! Е, да си вървя тогава.
Подкарах бавно назад. Двамата от охраната излязоха в средата на пътя и загледаха стоповете ми. Продължих да пъпля като костенурка, взех няколко завоя и чак когато бях сигурен, че онези вече не ме виждат, спрях и угасих светлините.
Каквото и да снимаха в „Усмихнатото хлапе“, явно не искаха да им се пречкат любопитковци. В закритите снимки — дори на терен — нямаше нищо странно, въпреки че предпазните мерки тук ми се сториха прекалени. Това, че бяха сложили въоръжена охрана на черен път, водещ към пущинака, можеше да означава само две неща: или че снимаха скъпа продукция, за която не искаха да научават журналистите — а това си бе твърде вероятно, ако Джак Рипън наистина снимаше някоя от пищните си продукции — или че вършеха нещо неблаговидно. Не бе изключено и причината да е съвсем проста: че са наели хора, които не членуват в профсъюза, или снимат със статистите след разрешените по закон часове (Бог ми е свидетел, и аз съм го правил навремето доста често), или пък Джулия Робъртс пак им върти номера; въпреки това обаче може би ставаше въпрос за нещо по-сериозно. При всички положения не ме свърташе да разбера.
Не можех да се върна с колата и да мина покрай онези приятелчета с „маските“, колкото до главния вход, не смеех и да припаря там. Погледнах в тъмното към парка. От мястото, където бях спрял, до Васкес Рокс имаше някъде към четири-пет километра, от които ме деляха неравният терен и нощта, тъмна като сърцето на продуцент. Тъкмо ми идеше да зарежа всичко и да се прибера по живо, по здраво вкъщи, когато като видение пред очите ми отново изникнаха дългите крака на Роза.
Отбих колата възможно най-далеч от пътя, грабнах електрическото фенерче и бинокъла и се отправих към Васкес Рокс.
Мразя природата. Мразя я, и туйто. Първата ми жена (хич и не питайте!) вечно ме мъкнеше на излети и походи сред природата. Нямам нищо против да се поразходя по залез-слънце на плажа, не бих възразил и да поскитам някой тих следобед из парка Хънтингтън Гардънс в Пасадина. Но хич не ме търсете, ако трябва да катеря баири и изровени пътеки колкото да позяпам спаружената от слънцето флора на Южна Калифорния, изпъстрена с кутийки от диетична кока-кола и използвани презервативи. Не си падам и по къмпингите. Дай ми петзвездни хотели. Може и да си променя мнението, ако заедно с палатката ми осигурите обслужване по стаите и воден масаж.