Казвам ви всичко това колкото да ви обясня, че за мен си беше жива мъка да вървя през шубрака към Васкес Рокс. Бях си го представял по-лесно. Безлунната нощ беше на моя страна — бе изключено да ме забележат, инак обаче изобщо не виждах къде стъпвам, щях да си изпотроша краката. Непрекъснато се натъквах на къртичини и юки. Тези дървета изглеждат много красиви, ако им се любуваш от прозореца на колата на път за Лас Вегас или върху обложката на албумите на „Ю Ту“, но навлезеш ли сред тях в тъмното те издраскват от глава до пети. Непрекъснато си удрях глезените в щръкнали камъни и нагазвах в пълзящи растения, които сякаш бяха от филм на ужасите. Успях дори да наджапам в плитък поток със смрадлива застояла вода — същия, дал името на Агуа Дулче, намокрих си обувките и вдигнах цял рояк комари. Дори не подозирах, че в тази част на щата сме имали комари, а тя на всичкото отгоре бъкаше и с прилепи вампири — на няколко пъти направо ми изкараха ангелите, като се удряха с криле в голите ми ръце и лице. Чувах в далечината вой на койоти и се надявах да дебнат фазани (които, между другото, били разочароващо дребни).
Когато наближих Васкес Рокс, теренът стана още по-неравен и стръмен. Докато заобикалях два молоза, огромни като кулокранове, видях зад следващия хълм сиянието на мощни прожектори. Покатерих се на първия приличен на бозка камък и приклекнах някъде при зърното. Извадих бинокъла от калъфа и огледах върховете на околните скали, но не видях на тях никого. Чувах тътена на генераторите, който ехтеше о камъните, и прекъсливото бръмчене на запалените двигатели на камионите. Тъкмо понечих да сляза от скалата и да се доближа още малко до снимачната площадка, когато точно отдясно чух как някой се препъва и псува. Долепих се до още топлия камък — стъпките се приближиха. Човекът спря при другия молоз. Затаих дъх и чух в тишината звука на течност, разплискваща се о скалата. Издишах тихичко. Блъсна ме смрадта на пикоч. Неканеният посетител се изхрачи и се изплю, докато изцеждаше последните няколко капки, сетне забърза обратно към снимачната площадка. Изчаках силуетът да се скрие зад една от чуките и пак се заплъзгах към земята. Не бях разбрал, че съм толкова близо до снимачния екип и бавно се отдръпнах в мрака, за да потърся по-прикътан наблюдателен пункт. Хората от снимачните екипи са като кучетата — ако някой е белязал територията, не след дълго и другите ще го последват и ще дойдат да пикаят на същото място.
Реших, че единственото място, откъдето ще виждам добре снимачната площадка, е някоя висока скала. Заобиколих по края терасираните баири в средата на парка с надеждата да открия местенце, където да не е така оживено. Изкачих, общо взето, лесно един нисък хребет и се огледах предпазливо от върха му. Тук ореолът на мощните прожектори беше по-ярък, макар че пак не различавах нищо. Съгледах изровена пътека към следващия по-висок хребет и открих няколко удобни стъпала, изкопани в пръхкавата повърхност. Спомних си как при предишни посещения в парка съм виждал дечурлига, които храбро се катерят по скалите, на мен обаче никога не ми е стискало да ги изкача. Докато вървях с лекота нагоре към билото ми направи впечатление, че макар и да изглежда стръмен, пясъчникът е мек и грапав и предлага добра опора. Въпреки това на два-три пъти се подхлъзнах и си ожулих здравата дясната китка. Издълбаната пътека лъкатушеше по ниския скат и като че ли ме отклоняваше малко от целта, но ми се видя по-разумно да следвам утъпканите пътища, отколкото сам да търся откъде да мина с риск да падна и да се нараня не на шега.
Бях се запъхтял, когато изкачих билото. Забелязах светлините на магистралата на няколко километра оттук и бях смаян колко нависоко съм се озовал. Точно отсреща се възправяха дори още по-високи скали с тесен плосък връх, образуващ нещо като естествена площадка, но от нея ме делеше каменна овална падина, където снимаше екипът на „Усмихнатото хлапе“. Оцветените в бледа охра скали отразяваха светлината на преносимите прожектори, така че снимачната площадка бе ярко осветена като стадиона на „Доджърс“ по време на вечерен мач. Уж през деня бе горещо и душно, а сега тук горе бе доста прохладно и откъм зъберите свистеше планински ветрец, който изсуши студената пот по кожата ми. Втресе ме лекичко и съжалих, че не си нося яке.
От мястото на билото, където стоях, не се откриваше добра гледка към снимачната площадка. Виждах криво-ляво бучащия генератор и прожекторите отгоре, но ако исках да разгледам по-подробно, трябваше да мръдна още две-три крачки. Покатерих се на огромен камък, подал се направо от отвесната скала, и го яхнах. Докато се приплъзвах към ръба на зъбера, погледнах надолу — най-неочаквано стомахът ме присви и ми се зави свят. Долепих лице към камъка и затворих очи, за да не изгубя равновесие и обяда си. Бях на трийсетина метра над падината и за миг зърнах снимачната площадка и кинаджиите, които сновяха припряно долу между скалите. За миг ми се стори, че ще се изповръщам направо върху главите им, но се преборих с гаденето, като се проснах по корем върху камъка. Поех си няколко пъти дълбоко въздух и когато отворих очи, установих, че вече не ми се вие свят. Все така по корем, се приплъзнах към ръба на скалата и надзърнах долу. Бях много нависоко и с невъоръжено око различих единствено къде са поставени четирите големи прожектора, фургоните с оборудването, фартът за камерата и неколцина членове от екипа. Видях, че екипът не е голям. Пак извадих бинокъла и като се криех, доколкото е възможно зад скалата, се взрях през него в снимачната площадка.