Освен, разбира се, ако онези, костюмираните, не бяха от „Йошитоши“.
Пак извърнах поглед към плоския камък. Мъжът върху него — реших, че изпълнява ролята на жрец или нещо от тоя род — бе коленичил насред подредените по спирала йероглифи. Дори отгоре, от скалите, го чувах как пее на японски, сегиз-тогиз онези край него му пригласяха, но на мен текстът не ми говореше, естествено, нищо. Мъжът извади късата сабя от ножницата и се докосна три пъти с плоското на острието по челото. После се изправи и посочи със сабята всекиго от четиримата мъже долу — четирите посоки на компаса? — след това издълба с върха върху пясъчника още един йероглиф, който ми приличаше на две птици в полет. Стори ми се, че поглежда за миг към продуцента, сетне вдигна ръце към небето, като продължи да държи в дясна длан сабята.
Ръкавите на кимоното се смъкнаха и аз видях, че ръцете му са нашарени с татуировки в ярки цветове. Не различавах подробностите, но останах с впечатлението, че рисунките и йероглифите върху всяка ръка разказват някаква история с начало върху китката и развръзка някъде върху раменете, които не виждах, или дори върху гърдите. Опитах се да „разчета“ историята върху лявата му ръка: започнах от фигурката на приклекнал получовек, но мъжът отново размаха ръце и изображенията се размазаха. Щом спря да ръкомаха, притисна върха на сабята о лявата си китка — точно в средата на коленичилата фигура — и прокара с наточеното острие линия надолу по ръката си. От раната начаса рукна кръв, обляла в алено татуировките. Ефектът беше невероятен и щеше да изглежда страхотно върху екрана.
Само че къде ли бяха специалистите по специалните ефекти?
Имаше нещо гнило. Гледах как кръвта блика ли, блика от ръката на мъжа. Той отпусна бавно китка и насочи струята към жлебовете на йероглифа, който бе издълбал в средата на камъка. Яркочервената течност се плисна по изображенията на птиците, създавайки страховитото усещане, че са живи. Опитах да се съсредоточа върху кървящата ръка, затърсих някаква следа от латекс, от тубичка или мехур, които са скрити под кимоното и от които да тече червена боя или кетчуп.
Никакъв латекс, никаква тубичка или мехур.
Нима кръвта беше истинска? Невъзможно!
— Ама че работа! — прошепнах аз и затиснах с длан уста, уплашен, че думите са прокънтели.
Огледах припряно онези с костюмите при фургона. Японците продължаваха да наблюдават безучастно, макар че продуцентът потропваше нервно с крак. Стори ми се, че виждам как някой наднича през прозореца на фургона, но може би само ми се беше привидяло и това беше сянка.
Отново извърнах очи към плоския камък и видях, че при жреца се е появил още един човек. Не бях забелязал кога актьорът се е приближил, но бе изникнал толкова светкавично, че вероятно се беше крил зад камъка и бе чакал да му дадат знак.
Той — най-малкото предположих, че това е „той“ — беше в невероятно ефектен костюм и грим. Беше висок близо два метра — същински великан! — и изглеждаше още по-едър до дребничкия японец. Мускулестото му тяло бе бозаво като каучук, но гуменият костюм бе изработен много майсторски и нямаше нищо общо с прилепналите по тялото евтини костюми от нескопосните филми на ужасите. Кожата по краката и туловището му бе покрита с твърди черни кичури, наподобяващи огромни срамни косми, главата му бе увенчана с лъвска грива, обрамчила два рога с цвят на слонова кост, дълги към педя — педя и половина. От четирите пръста на ръцете и трите на краката му стърчаха остри извити нокти, и те с цвят на слонова кост. Десният му крак бе украсен с тъничка златна верижка, на лявата му китка блещукаше дебела гривна, и тя златна. Чаталът му бе дискретно прикрит с дебела синя препаска, в която бе втъкнат дълъг, наподобяващ полов член меч. Изпод кървавочервените му устни се подаваха широки бели зъби. Големите му очи бяха жълти като зъбите на дърт пушач, зениците му пламтяха като нажежени въглени.