Когато отново сведох очи, чудовището беше изчезнало. Не го бях чул да слиза от плоския камък, но на снимачната площадка нямаше и следа от него. Сякаш по знак — както всъщност вероятно и беше — останалите бяха вдигнали глави от земята и пак се разщъкаха. Продуцентът и паралиите си кимнаха и пак влязоха във фургона, жрецът слезе с помощта на асистентите от плоския камък. Операторът и другите се запретнаха да прибират апаратурата. Угасиха всички прожектори без един и аз най-неочаквано се озовах в мрак, което ми беше само добре дошло. Приплъзнах се надолу по издадената скала — казах си, че не е зле да се махна час по-скоро оттук, докато това изобщо е възможно. Не исках, докато се изтеглям, да се натъкна на някого.
И точно тогава се сетих.
Отпърво не бях сигурен, но трябваше да проверя, докато екипът не е раздигал всичко. Пак се промъкнах в края на зъбера и насочих бинокъла към окървавения плосък камък. Хората от снимачния екип още се суетяха с апаратурата, а „актьорите“ се бяха разотишли от площадката. При камъка нямаше никого.
Но го нямаше и червото.
Нямаше го и когато бях погледнал към небето, а после отново бях извърнал очи към плоския камък. Реших, че „чудовището“ вероятно го е взело със себе си, тъй като не бях видял и как си е отишло и то. Но това, че червото го няма, ми се видя особено странно. Може би не по-странно от всичко друго, на което бях станал свидетел, но някак си смущаващо.
Нямаше за кога да умувам. Дръпнах се от прикритието си и по пътеката слязох от скалите. Един-два пъти се хлъзнах и ми се стори, че съм вдигнал невероятен шум, но както личеше, никой не ме усети. Вече долу се върнах по същия път на мястото, откъдето бях влязъл във Васкес Рокс. Беше тъмно като в рог, земята беше изровена, ала след всичко, което бях видял, бях уплашен до смърт и не рискувах да паля фенерчето.
И точно затова насмалко да връхлетя върху съществото.
В началото го помислих за онова приятелче с костюма на чудовището и само дето не напълних гащите. Дори в мъждивия светлик на звездите видях, че има нещо гнило, после съобразих, че съм се притеснил от ниския му ръст. Щракнах фенерчето, съществото отскочи на няколко педи, после се обърна с лице към мен.
Беше дете на не повече от единайсет-дванайсет години, което определено си беше недоразвито. Макар да носеше шапка с емблемата на „Доджърс“, си личеше, че главата му е тясна — ако не ме лъже паметта, любезната дума е „микроцефална“, и вдлъбната от двете страни на черепа. Широкият му сплескан нос приличаше едва ли не на човка, впечатление, засилвано от възрозовите му като на птица очички. На всичкото отгоре лицето му беше космато — бе покрито със странен жълтеникав мъх, наподобяващ козината на тигър. Детето беше облечено в разкъсана тенис фланелка, изпод която се показваше люспеста петниста кожа върху късите му ръчички с ципести пръсти. Урод? Вонеше така, сякаш не се е къпало от седмици, излъчваше тежка смрад на риба и на мен ми идеше да си запуша носа. Първоначалната ми погнуса бе притъпена от внезапната мисъл, че малчуганът сигурно е дошъл от снимачната площадка на „Усмихнатото хлапе“ и се е изгубил. Притесних се да не би някой да дойде да го търси, но още по-силен беше ужасът ми, когато си зададох въпроса защо са довели тук това несретно създание. След като бях станал свидетел на онова, което сполетя Шери, можех да си представя какво са намислили за уродливото дете.
Отклоних рязко светлината на фенерчето от него и я насочих към себе си.
— Ей, ти! — прошепнах едва чуто и протегнах ръка. — Не бой се, няма нищо страшно!
Момчето се приближи една крачка, заедно с него се приближи и ужасната смрад на скапана риба. И аз не знам как не се изповръщах.
— Ей, ти! Можеш ли да говориш?
Малчуганът спря и понаведе глава на една страна, при което заприлича повече и отпреди на птица. Сякаш беше мутант, слязъл от филм на ужасите — например със заглавие „Момчето от токсичните отпадъци“.