Тласкан единствено от първичния инстинкт, стоварих с все сила крак върху ходилото на бабаита, който ме държеше. Той не ме пусна, но все пак охлаби хватката и без да губя и миг, аз го ръгнах с ляв лакът. Улучих го в стомаха и ръката в ръкавица ме пусна. Но още преди да съм се възползвал от предимството, вторият нападател ме изрита сякаш със стоманения връх на обувката си по ташаците и ме прати в орбита.
Стоварих се на пода, пред очите ми се мержелееха огнени кръгове. Нападателите тутакси се впуснаха да ме ритат с все сила по главата и гърба. Опитах да се поприкрия, но къде ти: тъкмо затулех някое местенце по тялото си, и се оголваше друго, от което двамцата веднага се възползваха. Помъчих се да се свия на кравай и да се претърколя по-надалечко, но онези просто ме последваха, докато се търкалях от антрето към хола, като пътем ме подритваха. Марти Бърнс — човешка футболна топка.
Вкъщи беше тъмно, но пердетата в хола не бяха дръпнати. Вечер обикновено ги пускам, защото долнопробната кръчма по-нататък по улицата — „Чимичан Ра Ла“, имаше святкаща неонова реклама, която направо ме влудяваше. Тази вечер обаче неоновата табела бе единственият начин да зърна за миг нападателите си. Видях, че и двамата са азиатци — както предполагах, вероятно японци — и са дребнички, затова пък каква сила притежаваха! Между опитите да покрия очите си и струята кръв, капеща в очите ми, не успях да разгледам добре чертите им, но и малкото, което видях, никак не ми хареса. Вършеха си работата съвсем безизразно — върху лицата им не се четеше нито удоволствие, нито злоба, само непреклонна решимост. Въпреки болката и кръвта нещо в лицата им ми се стори познато. Плисна ме леден страх, когато осъзнах, че съм виждал това изражение и преди: върху лицето на най-добрия ми приятел Джоуи Буркана.
Виж, това вече наистина ме изплаши.
Когато вече нямах сили дори да се прикривам, побоят най-неочаквано беше прекъснат. Единият от нападателите — малко по-висок и с бръсната глава, ме изрита за последно право в гърдите. Първо чух как едно от ребрата ми изпука и чак след това усетих болката. Замолих се да не ми е разкъсал белите дробове, после си казах, че това е най-малкият ми дерт. Къдрокоско се запъти предпазливо към прозореца на хола, като пътем ме настъпи по ръката. Дръпна пердетата и в стаята стана тъмно като в рог. Най-малкото се надявах, че не виждам заради пердетата, а не защото съм гушнал букета. Онзи кретен се замъчи да дръпне пердетата до края, но те все не се срещаха в средата. Какво да се прави, евтиния!
Макар че в хола беше сумрачно, неоновата светлина пак озаряваше главата му и тя приличаше на кехлибарена играчка за елха, когато японецът отново застана над мен и стовари малко краче върху гърдите ми. Понатисна уж лекичко, но аз изпитах чувството, че съм бадем между зъбците на лешникотрошачка: проклетите ми ребра изскърцаха и се забиха в плътта. Изкашлях се — голяма грешка — и усетих на гърлото си вкуса на кръв. Опитах се да я изплюя, но кървавата слюнка потече надолу по брадичката ми.
Междувременно колегата на Къдрокоско — Дребосъчко, започна да ровичка напосоки из нещата ми. Чудех му се как изобщо вижда, но не забелязвах да разхвърля. По едно време, докато прехвърляше вещите по лавиците, спря. Видях го, че сваля нещо. Лъщеше като главата на Къдрокоско и аз разбрах, че онова приятелче държи моя „Златен глобус“. Излая нещо на Къдрокоско, който в отговор изсумтя на японски. Дали и тези тук не бяха поклонници на Дон Сийгъл? Жалко, че нямах снимка с Тоширо Мифуне.
Къдрокоско свали крак от гърдите ми и през краткото затишие успях да си поема що-годе дъх и дори да избърша с ръкав малко от кръвта по брадичката си. Вдигнах ръка и вече само от това като с нож в гърдите ме прониза остра болка. Болеше ме всичко и едвам се сдържах да не се разкашлям, но си рекох, че това вероятно е единственият ми шанс.
— Слушай — рекох и понадигнах глава, — сигурно ще…
Къдрокоско се завъртя и ме халоса с ток по брадичката. От ритника подскочих във въздуха, а когато отново се приземих с трясък и кокалите ми изтракаха, установих, че не мога да се помръдна. Устата ми зееше и се опитах да я затворя, но челюстта ми бе като вкаменена. Пред очите ми танцуваха мънички черни въртопи, не се сдържах и напълних гащите. Опитах се да изстена, но от гръкляна ми не излезе нищо друго, освен дрезгаво свистене. Ако не ме лъже паметта, на това му викат дъха на смъртта.