Когато спрях пред „Нощен приют“, пожарникарите още бяха там.
Тълпата от зяпачи беше малобройна за пожар, но още си беше доста рано. На тротоара преобладаваха проститутките. Надявах се да са избягали отвътре.
Стигнах някак от колата до жълтата лента, с която полицията беше отцепила улицата. Отидох при един пожарникар, който пушеше малко по-встрани.
— Какво се е случило? — попитах го прегракнало.
Той ме огледа от глава до пети и се подсмихна.
— Май са те скъсали от бой. Или си скитник? — поинтересува се мъжът.
Сигурно си го бях изпросил, но още не можех да се преборя с паниката.
— Какво, по дяволите, е станало? — подвикнах аз.
Онзи метна цигарата — трябва да отбележа, че дори не я угаси с обувка — и се почеса по дебелия космат врат.
— Пожар — каза ми.
— Това го виждам. Но какво се е случило?
— Всичко е изгоряло до основи — кимна пожарникарят. — Вероятно е умишлен палеж. Ама вие да не сте от „Таймс“?
Погледнах се — сякаш ме беше влачил порой — сетне погледнах и него.
— Не — отговорих на въпроса му. — От „Дейли Нюз“ съм.
— Това за умишления палеж да си остане между нас, чу ли? Че току-виж ми изстинало мястото.
— Има ли ранени? — не мирясвах аз.
— Не! — отвърна онзи и запали поредната цигара. Усетих как паниката ме поотпуска. — Тия курвета са доста чевръсти. Всички се измъкнаха невредими.
— Ами Роза Мендес?
— Коя?
— Роза Мендес. Съдържателната на „Нощен приют“.
— Доколкото знам, не е пострадал никой. Най-малкото не сме намирали трупове. Ти да не си от редовните? — поинтересува се мъжът и се подсмихна хитро-хитро.
— Какво?
— От редовните клиенти ли си, питам. Някои от девойчетата хващат око. За проститутки де.
Опитах се да го изгледам презрително, но никога, дори в най-добрите ми дни, не ме е бивало за тези неща, а след последните случки, стоварили се на главата ми, батерията с нравствено възмущение явно съвсем се бе изхабила. Затова просто се отдалечих.
Тръгнах към ъгъла, където няколко от момичетата на Роза се бяха събрали и гледаха пожарникарите. Едно още беше по работно облекло, но другите бяха само по пижами. Всичките бяха младички и сякаш бяха дошли от бежански лагер. Познах момичето с татуираното цвете, с което вече се бях срещал, когато идвах първия път в „Нощен приют“.
— Ей! — повиках я, след като се приближих плахо. Момичетата понечиха да се дръпнат, но младата жена — казваше се Деби, ме позна. — Виждали ли сте Роза?
Една блондинка — тънка като щека, сякаш страдаше от анорексия, с обичка на носа — се разплака. Друго момиче я прегърна нежно и я притисна до себе си.
— Не знам къде е — отвърна Деби.
— Вътре ли беше, когато избухна пожарът? — настоях аз.
Момичетата се спогледаха. Деби отговори за всички:
— Джини и Тра-ла твърдят, че не е била вътре, но според Коко е била. Не съм я виждала снощи, но не съм сигурна. Уплашени сме.
Както ги гледах, всичките едвам сдържаха сълзите си. Усетих как топката на паниката пак е започнала да подскача в стомаха ми.
— Сигурен съм, че Роза е добре — уверих ги аз, но гласът ми трепереше и момичетата го доловиха. — Тоест… пожарникарите твърдят, че не са намирали… че според тях не е пострадал никой. — Анорексичката продължи да плаче, Деби също заподсмърча. — Някоя от вас видя ли какво става? Как избухна пожарът?
Всички поклатиха глави. От другата страна на улицата се чу тътен: още една част от покрива на „Нощен приют“ се срути и падна върху развалините.
— Всичко изгоря — рече Деби с разтреперан глас. — Изгоря като факла.
Е, поне тук мненията не се различаваха.
Заклинание (III)
По краищата мракът е размит от венец светлина, наподобяващ вездесъща заплаха за изгрев. И тази светлина носи със себе си водопад от накъсани, объркващи образи на странния нов свят, видян през свистяща каскада бесовски очи.
Бавно, много бавно стародавният му ум се бори да осмисли този свят, да го съчлени. Да се подготви за времето, когато ще му се нахвърли и ще проникне в него. Има и звуци: песните, призивните заклинания, които, макар и приглушени, не секват и за миг, писъците на принесените в жертва и сладостните стенания на удоволствието, наречено они.