Аз обаче можех да ги насоча към някои следи. Но с това мое разклатено здраве не знаех дали да го правя.
Накрая стоварих цялата вина върху „Таймс“. Дума да няма, ядосах се от статията за Мики Марвин, но онова, което направо ме вбеси, беше един материал в раздел „Календар“. Поредният подмазвачески портрет на Джак Рипън и най-новото му благотворително начинание, нещо от рода на дом за бездомните и крака за сакатите, та Рипън да прилича на човек. В материала нямаше нищо необичайно — рекламната машина на Холивуд ги бълва всеки божи ден със стотици и дупедавците, които списват раздел „Календар“ — стая, пълна с бърнести отрепки, на които им дай да лижат гъза на Индустрията — си вършат работата с весело раболепие. Чудо голямо, някакъв пълен със славословия материал на един от репортерите, откровен и чист, придружен от снимка, на която Рипън изглеждаше страхотно, точно както Гарбо или Дитрих по фотографиите, правени им от Уилям Даниълс. Всеки брой на вестника е тъпкан с такива драсканици и обикновено изобщо не им обръщам внимание. Те са си неразделна част от живота в нашия град.
Днес обаче не само им обърнах внимание.
Направо побеснях.
Може и да не знаех всички подробности от онова, което се разиграваше пред очите ми: отвличания, нападения, убийства, умишлени палежи — но бях наясно, че те са свързани с „Усмихнатото хлапе“. Не бе изключено Рипън да няма представа какво става — вероятно наистина не знаеше, това обаче не означаваше, че не носи отговорност. Изобщо не се съмнявах, че „Небесно псе“ е свързано с „Усмихнатото хлапе“, а бях видял как екипът на „Небесно псе“ най-хладнокръвно убива младо момиче колкото да заснеме няколко метра филм. Имах всички основания да предполагам, че пак от „Небесно псе“ са отвлекли и убили Джон Дългуча и неговото момиче, вероятно защото са знаели твърде много. Пак те явно бяха очистили и Мики Марвин, макар че това си бяха чисти догадки. Въпреки това не бе трудно да се направи връзка между тези събития и провалилото се нападение срещу мен и успешното опожаряване на „Нощен приют“. И изчезването на Роза.
Порових в гардероба в спалнята и открих в дъното костюма на „Армани“. Е, беше малко демоде и дъхтеше на прах и застояло, но инак не изглеждаше никак зле. Това бе една от последните реликви от доброто старо време, когато си бях живял като царче. Навремето, когато го бях купил, се бях изръсил за него с цял бон, но не помнех кога за последен път съм го обличал. Към него като две различни копчета за ръкавели вървяха трупаните през цялата ми кинокариера спомени — сладки и горчиви. Понякога, налегнеше ли ме тъга, вадех костюма от гардероба и галех плата. Да се разплаче човек!
От действията събличане и обличане като с нож в гърдите ме проряза остра болка, та глътнах още едно хапче кодеин. От него краката ми омекнаха, но си казах, че за онова, което съм намислил да правя, може би дори е добре да ми се мае главата. В кръста и ханша костюмът ми беше отеснял — или по-скоро аз се бях ширнал, но криво-ляво успях да се напъхам в него, без да пукна нито един шев. Нямах хубави обувки, които да прилягат на костюма, ала не изглеждах чак толкова зле и с охлузените мокасини с пискюлчета отпред.
Ако човек не обръщаше внимание на моравочерните цицини по лицето ми.
От кодеина бях замаян и не биваше да карам кола, но винаги съм смятал, че половината удоволствие от опиатите е в това да се държиш глупаво и безотговорно. Отпратих наперено по Мелроуз и минах на червено само веднъж. Докато завивах по Ла Синега, насмалко да бутна един пешеходец, но ако той имаше поне капчица достойнство, нямаше да се разхожда пеш из Лос Анджелис.
Наред с всичко останало Джак Рипън беше известен най-вече с две неща: най-напред с това, че е най-безмилостният, преуспял и мразен човек в Холивуд, и второ, че всеки божи ден обядва в един и същи ресторант — „Самиздат“.
„Самиздат“ е едно от няколкото свръхмодни, свръхскъпи заведения, притежавани и управлявани от семейство европейски боклуци — Клаус и Барби Коржибски. Те се кълнат, че това са си истинските им имена, и отказват да ги сменят. Най-малкото признават, че имената им са си… доста проблематични, особено като знаем, че в Индустрията преобладават евреите, затова и двамата се включват дейно в почти всяко благотворително еврейско начинание. При всички положения имената им като че не се отразяват зле на печалбите. От трите им заведения „Агитпроп“ в Санта Моника се слави, че има най-добрата кухня, а „Мао-Мао“ във Венис с това — че е най-скъп, затуй пък „Самиздат“ е прочут като ресторант, който на всяка цена трябва да се види до голяма степен заради Джак Рипън. Именно в „Самиздат“ той всяка година организира най-пищните и големи празненства след връчването на „Оскар“-ите. По обед разрешават на простолюдието да прави оборот на бара, ала само при положение че е облечено както подобава, но до маса могат да се докопат единствено знаменитостите. До ушите ми са стигали слухове, че Рипън всъщност финансира ресторанта, но принудителното му присъствие в него вероятно е само стойка. То просто допринася за имиджа, който му отърва.