Не си губих времето с пиколата на ресторанта в униформи, шити от „Версаче“ — само един лапнишаран може да си въобразява, че те ще тръгнат да се занимават с едно субару и ще го откарат на паркинга — затова свих в една от страничните улички и сам си паркирах колата. Ако отидех пеш в „Самиздат“, моментално щях да бъда дамгосан като безнадеждно изпаднал тип, но разчитах на костюма от „Армани“, с който да омая оберкелнера и да проникна в заведението. Пък после вече беше лесно, все някак щях да се оправя.
Издебнах кратък момент, когато оберкелнерът не дежуреше на входа, и се шмугнах в заведението. Профучах като фурия покрай гардероба и нахълтах в бара. Беше раничко за обяд, но въпреки това в бара нямаше къде игла да падне. Имах чувството, че съм проникнал през екрана и съм се озовал в някой лъскав филм. Посетителите на заведението сякаш бяха дошли от друго измерение, където не съществуват дънки, маратонки и работа, на която хората ходят през деня. В бара нямаше човек, който да изглеждаше на повече от трийсет години — освен аз, разбира се — който да имаше и една-едничка излишна гънка в кръста и чиито гащи да се очертаваха под роклята или панталоните. В сравнение с дрехите на другите мъже моят старичък костюм „Армани“ сякаш бе купен на разпродажба. И господата, и дамите бяха с мостове, по-бляскави и от Голдън Гейт в Сан Франциско, не помня да съм виждал някога и по-дълбоки деколтета, като изключим филмите на Ръс Майър. И всичко това за обяд!
При тази гледка ме обориха какви ли не спомени. От времето, когато и аз се вписвах в такива местенца, когато бях добре дошъл в тях и влезех ли, моментално се превръщах в център на вниманието. Когато всичките тези деколтета и зъбна металокерамика бяха насочени към мен.
Не усетих някой да гледа охлузените ми обуща. Доколкото изобщо ме забелязваха.
Промъкнах се през навалицата в дъното на бара, най-близо до ресторанта, та да държа под око сцената на основното действие. Още не бях видял коя от масите е на Рипън, когато барманът се прокашля, за да привлече вниманието ми.
— Да не сте сбъркали мястото, приятелю? — попита ме той.
Беше се втренчил в моравата синина под брадичката ми. Слава богу, нямаше как да ми види краката.
— Тук е Спейго, нали? — направих се аз на ударен.
На онзи това не му се стори особено забавно.
— Не се притеснявай — рекох му. — Аз съм личният треньор на Дани Девито.
— А, така ли? — рече барманът. Това вече го задоволи. — Имате ужасна цицина.
— Нараних се, докато играехме поло — кимнах аз.
Онзи съвсем се обърка.
— Ралф Лорън? — попита ме.
— Да — казах му. — Те с Дани тренират заедно. Мен ако питате, са си добичета.
Барманът кимна, като че ли това обясняваше всичко. Всъщност може би и го обясняваше в света на „Самиздат“, където сякаш гледаш отвъд огледалото.
— Какво да ви налея?
Сетих се, че от сутринта съм изгълтал цели четири хапа кодеин, и реших да ти поръчам минерална вода „Перие“ със зелен лимон.
— Бърбън с лед — рекох и оставих върху плота десетачка.
Барманът ми наля бърбъна и прибра десетачката. Не ми върна никакво ресто.
Пустите му спомени!
Въпреки че барът беше тесен и някак схлупен — така де, нали е за простолюдието! — „Самиздат“ беше огромен, сякаш в началото помещенията са били използвани за мебелен магазин или за летищен хангар. Остъкленият таван в ресторанта беше невероятно висок и създаваше впечатление за простор, засилвано от светлата, водниста цветова гама. Масите бяха големи, бяха малко и бяха разположени доста далеч една от друга, келнерите бяха високи, бяха много и приличаха на тевтонци. Главният готвач се бе прочул с новаторството си, смесвайки мексиканската и тайландската кухня. Чак ми се повдигаше, като си представех печения бамбук с костенурка, но при всички положения такива специалитети не ми бяха по джоба. Пък и напоследък „Самиздат“ бе толкова моден, че преспокойно можеха да сервират хрупкави говна, запечени с пикантни сополи.