— Отдавна не съм те виждал, Джей Джей — рекох аз.
Усетих как мъжът под мен още малко и ще скочи от стола, видях и как сериалната хубавелка се задави с деликатесите, с които се тъпчеше, но Рипън само извърна бавно очи към мен. Ала още преди да ме е огледал като хората, пазвантите вече бяха наскачали и двамина ме сграбчиха за ръцете. Оберкелнерът дотърча с чупка в кръста, следван по петите от двама сервитьори. Приличаха на братя Маркс в „Обслужване по стаите“.
Рипън изглеждаше добре. Не, не е вярно: изглеждаше страхотно. Дори по-добре, отколкото по ретушираните снимки във вестниците. Силен загар, придобит единствено от слънчеви бани, а не от глезотии като солариумите. Широки гърди и мускулести ръце, нагънали ръкавите на блузата му и свидетелстващи, че той си има личен треньор, доста по-вещ в наставленията си, отколкото треньора на Дани Девито. Сини контактни лещи и ослепителнобели зъби, които явно бяха изкуствени, но затова пък си личеше от сто километра, че са достатъчно скъпи, за да изглеждат естествени.
И най-добре присадената коса, която някога съм виждал. Знаех, че е присадена само защото преди двайсетина години, откогато познавам Дж. Дж. Рипович, той вече бе започнал да плешивее. Но ако не си го познавал, никога няма да се досетиш. Пол Саймън ряпа да яде с неговата присадена коса.
Рипън само плъзна поглед по мен и ме отпрати, като размърда едва доловимо два пръста. Мутрите започнаха да ме побутват, оберкелнерът аха да отвори уста и да почне да прави мили очи, когато Рипън извърна рязко глава и пак се взря в мен.
— Я чакайте! — разпореди се той.
Всички застинаха. Аз също, макар че бях притиснат като в сандвич между бодигардовете и краката ми почти не опираха в пода.
— Мартин Бърнс — отбеляза Рипън и пак размърда пръсти.
Борчетата отново ме вдигнаха на подиума при масата. Оберкелнерът се видя в чудо — беше се объркал като пиле в кълчища.
— Как я караш, Джак? — насилих се аз да се усмихна.
— Божичко! — каза Рипън така, сякаш говореше на себе си. — Все едно съм се озовал в снимка със съучениците от прогимназията. Какво да се прави, град, белязан с тъга — поклати той глава. Махна на бодигардовете да се разкарат и ме покани с ръка да седна на празния стол. Оберкелнерът се спусна да го дръпне. — Това е Мартин Бърнс — представи ме Рипън на придружителите си. — Той е… беше… Всъщност, Мартин, не знам какъв си сега.
— Поредният посипан със звезден прах спомен — отвърнах аз и седнах.
Ухилих се и кимнах на младата жена, която ме оглеждаше като музеен експонат, после за пръв път се извърнах към втория мъж.
И аз се чудя как не паднах от стола!
Пред мен седеше продуцентът, когото бях видял на снимачната площадка във Васкес Рокс, човекът с паралиите японци, наблюдавали убийството. Не пролича да ме е познал, но ме огледа под вежди. Усетих как сърцето ми бие като обезумяло, но се постарах да не се издавам.
— Това е Карл Олдъс — представи го Рипън и го посочи. Помнех името от онова посещение в „Усмихнатото хлапе“. Олдъс кимна колкото да не е без хич. — Не се и съмнявам, че вече си познал Алекс Гилбърт.
Момичето ме озари с телевизионна усмивка, после изписа с устни огромно „О“ и въздъхна.
— Достатъчно топло ли е? — изписка и ме сграбчи за ръката. — Божичко, колко обичам вашия сериал! Толкова ретро е!
Изглеждаше съвсем искрено развълнувана и когато отново ме огря с усмивка, май се поизчервих като гимназист. Олдъс продължаваше да ме гледа кръвнишки, но Рипън също ми се усмихна радушно.
— Харесваш сериала, понеже е сниман преди четвърт век — поясни той на младата жена. Да ви призная, според мен тя изобщо нямаше представа кога е правен. Господи, какъв град! — На какво дължим това… това неочаквано удоволствие? — натърти Рипън и на думата „неочаквано“ стрелна с очи своите мутри.
Надуших как равнището на безработицата предстои да се увеличи.
Погледнах Олдъс и потреперих лекичко, спомнил си Шери. Сега вече продуцентът ме зяпаше с неприкрита враждебност и не щеш ли, проумях пределно ясно: той знае кой съм и е в дъното на нападението срещу мен. Извърнах се отново към Рипън, но не различих върху лицето му нищо друго, освен че е развеселен. Колко ли знаеше?
— Дошъл съм да поговорим по работа — рекох му. — За „Усмихнатото хлапе“.
— Виж ти! — сви рамене Рипън. — Вече се досещам. Но ти вече не си в Индустрията.
Това не беше въпрос. В начина, по който го изрече, се долавяше дори главната буква.